Ами ако земята е прогнила? Ако нещата, които садим в нея, порастват обратно пълни с отрова? Мисля си как никога не можеш да направиш същия снежен човек или как образите на видеокасетите, които приятелят на татко копираше, винаги излизаха мъгляви и размити. Има някои неща — красиви, съвършени неща, — които не можеш да пресъздадеш, без да ги развалиш.
Чувам движение. Проскърцване на врата, тихи приближаващи стъпки. Но съм готов.
— Какво искаш от мен? — питам. — Какво да направя?
— Ами като за начало, запали шибаните лампи.
Скачам и се обръщам. В същия миг стаята се облива в светлина.
— Божичко — закривам очи като вампир, огрян от гибелните лъчи на утрото.
Надзъртам предпазливо между пръстите си. Брендън стои на прага в цялото си великолепие, издокаран в маскировъчно яке, провиснал пуловер, панталон от рипсено кадифе и протрити бели маратонки. През рамото му е преметнат голям сак. Очите му ме гледат изпитателно сред безпорядъка от разчорлена брада и коса.
— Да не си мръднал? Защо седиш в тъмното и си говориш сам?
Поклащам възмутено глава.
— Теб не са ли те учили да чукаш, преди да влезеш?
Брендън прави ужасно кафе, а и вече е след полунощ — не точно моят любим час за ободряващата напитка. Но съм толкова изтощен и объркан, че нямам сили да възразя. Той се появява от кухнята с две големи порцеланови чаши, тръсва едната пред мен и се озърта в хаоса за място, където да седне.
— Харесва ми как си подредил квартирата си.
— Нарича се деконструкция.
— Нарича се пълна лудница.
— Настанявай се — кимвам към креслото. — Аби Очичките обича компания.
— Надали има нужда да ти го натяквам, но да говориш с едноока кукла, е още по-зловещо, отколкото да си говориш сам. — Той я взема и с леко потреперване я поставя на пода. После сяда, греейки длани върху кафето си. Сакът лежи в краката му.
— Очаквах куриер, а не лична доставка — отбелязвам.
— Пресметнах, че бензинът ще ми излезе по-евтино.
— Ти нямаш кола.
— Взех тази на сестра си.
— Ами работата?
— Реших да пропусна един ден. И се радвам, че го направих. Защото изглеждаш като сдъвкан и изплют, приятелю. Провинциалният въздух не ти понася добре.
— Е, няма да го дишам още дълго. — По една или друга причина, добавям си наум.
— Значи планът ти е на път да се осъществи?
— Нещо такова.
— А защо си извадил картите?
Хвърлям поглед към раздаденото тесте и потърквам зачервени клепачи.
— Просто убивам времето.
— Значи не смяташ да си върнеш парите с игра на покер?
— Не, разбира се!
— Слава богу. Не ме разбирай погрешно, но хич не те бива за комарджия.
— И защо не ми го каза, преди да ми строшат краката за дългове?
— Човек трябва да узрее за някои съвети. — Той свежда очи към сака. — В такъв случай, следвайки пътя на дедукцията, предполагам, че решението се крие в тази торба тук?
— Браво, драги ми Уотсън.
— И как точно смяташ да го приложиш?
Опитвам да повдигна ефектно вежда, но упражнението се оказва непосилно за натъртеното ми лице.
— Някой ще ми плати много пари, за да не отнеса съдържанието ѝ в полицията. — Навеждам се и поставям сака върху масичката помежду ни. — Да си надзъртал случайно вътре?
— Предположих, че ако искаше да знам какво има, щеше сам да ми покажеш.
Дърпам ципа и внимателно вадя обемист предмет, загърнат в стара блуза. Разгръщам блузата, разкривайки два предмета, старателно съхранени в прозрачен найлонов плик.
Един лост и една тъмносиня училищна вратовръзка, пропита с тъмни петна от кръв. Кръвта на сестра ми. При внимателно вглеждане на нея се вижда избродирано име: С. Хърст.
— Какво, по дяволите, е това? — пита Брендън.
— Средство за разплата.
31.
Не падането те убива, а приземяването.
Крис ми каза това.
Хората си мислят, че когато падаш от голяма височина, мозъкът ти блокира, преди да стигнеш земята.
Не е вярно. Разбира се, заради времето, нужно за обработка на информацията, мозъкът може и да не успее съзнателно да възприеме самия удар. Но това не означава, че не работи трескаво през целия път надолу.