Това разочароваше татко и дразнеше мама, която все ме гонеше да изляза навън, за да подишам чист въздух. Дори и на онази крехка възраст намирах, че чистият въздух е силно надценен, но неохотно се подчинявах. После всеки път падах или намирах друг начин да се пребия и изпоцапам, за да бъда посрещнат вкъщи с нова порция крясъци.
Нищо чудно, че родителите ми са копнеели за второ дете — прелестно малко момиченце, което да могат да обличат в розови дрешки и да го гушкат, без то да се муси или дърпа.
Тогава не съм си давал сметка, че те от доста време са работили по въпроса. Да ме дарят с братче или сестриче, сякаш ми правят някаква специална услуга. Аз не бях убеден, че го желая. Нали вече имаха мен — още едно дете ми се струваше ненужен излишък.
Останах неубеден и след като Ани се роди. Беше миниатюрно същество, мораво на цвят, с лице, сбръчкано и лигаво като на извънземно. Не правеше нищо друго, освен да спи, да пълни пеленките и да реве. Слушах неспирния ѝ рев нощем, гледах в тавана и се чудех защо вместо нея нашите не са ми купили куче, или поне златна рибка.
В продължение на няколко месеца пребивавах в състояние на апатия, без нито да обичам сестра си, нито да я мразя чак толкова много. Не се трогвах, когато ми гукаше или стискаше пръста ми до посиняване, докато мама в подобни случаи подскачаше на място от радост и викаше на татко: „Донеси проклетата камера, Шон“.
Ако Ани пълзеше подир мен или пипаше нещата ми, започвах да вървя по-бързо или си прибирах вещите обратно. Не от грубост, а просто от незаинтересованост. Не бях молил за нея, затова и не виждах защо трябва да ѝ обръщам внимание.
Така продължи до първия ѝ рожден ден. Малко преди него тя проходи и взе да изговаря неща, които звучаха почти като думи. Изведнъж заприлича повече на човече, отколкото на бебе. Стана по-интересна и дори забавна със странните си брътвежи и неуверена, старческа походка.
Аз започнах да си играя с нея и да ѝ говоря понякога. Когато тя ме имитираше, усещах странна топлина в гърдите. А също когато се взираше в мен и повтаряше: „Джо-о, Джо-о“.
Скоро започна да ме следва навсякъде и да копира всяко мое действие. Смееше се на физиономиите ми, слушаше напрегнато как ѝ говоря непонятни за нея неща. Ако се разплачеше, едно мое докосване бе достатъчно, за да престане — дотолкова искаше да угоди на по-големия си брат, че всичките ѝ други неволи биваха мигновено забравени.
Никога по-рано не ме бяха обичали така. Мама и татко, естествено, ме обичаха, но не ме гледаха с такова неподправено обожание като нея. Никой не го правеше. По-скоро бях свикнал да ме гледат с жал или презрение.
Аз не разполагах с изобилие от приятели. Не бях точно свит или срамежлив, но както се бе изразил един от началните ми учители, „странях“ от останалите. Заниманията на другите момчета, от рода на това да се катерят по дървета или да се бият помежду си, ми се струваха глупави и скучни. А и се чувствах напълно доволен от собствената си компания. Докато не се появи Ани.
За третия ѝ рожден ден събрах от джобните си пари и ѝ купих кукла. Тя не беше от онези скъпи модели, които можеха да издават звуци или да се напишкват. Всъщност изглеждаше грозновата и дори малко страшна с изцъкления си син поглед и странно присвитите устни. Но Ани се влюби в нея. Мъкнеше я навред със себе си, а вечер я слагаше да спи. По някаква не докрай ясна причина я нарече „Аби Очичките“.
Докато навърши пет години, Аби Очичките вече почиваше на етажерката в стаята ѝ, заменена като фаворитка от Барби и Малкото пони. Но ако мама предложеше да я занесем на разпродажба, Ани я грабваше от ръцете ѝ с вик на ужас и я притискаше към гърдите си толкова силно, че се чудех как сините ѝ пластмасови очи не изхвръкват от гнездата.
С възрастта Ани и аз оставахме все така близки. Четяхме заедно, играехме карти или компютърни игри. В дъждовните неделни следобеди, когато татко се отбиваше в бара, а мама бе заета да глади, изпълвайки въздуха с топлина и мирис на омекотител за пране, се свивахме на дивана и гледахме видео — стари филми като „Извънземното“, „Ловци на духове“ и „Похитителите на изчезналия кивот“, а също по-нови, които вероятно не бяха точно за нейната възраст, от рода на „Терминатор 2“ и „Зов за завръщане“.
Баща ни имаше приятел, който правеше пиратски копия и ги продаваше по 50 пенса. Картината бе мъглява и понякога не се разбираше какво точно казват героите на екрана, но татко все ни успокояваше с думите, че „на дарен кон зъбите не се гледат“.