— Не знам, ще опитам…
— Благодаря ти. — Тя се приведе напред и притисна устни в моите. После скочи на крака. — Трябва да вървя.
Кимнах стъписано.
— Не искаш ли да те изпратя?
— Няма нужда. Мама заръча да напазарувам някои неща. До скоро!
— Да, до скоро.
Останах да гледам подир нея, изпълнен с парещия спомен за целувката ѝ и с мисли за това какво бих искал да сторя на Хърст.
Вероятно затова и повече не се сетих за току-що поетото обещание.
Когато се прибрах, татко дремеше с полуотворена уста пред телевизора. Ани вероятно бе в стаята си. Майка ми беше оставила полуфабрикати във фризера. Не бях гладен, но извадих пакет замразена лазаня и я пъхнах в микровълновата. Хапнах малко, изпих една кока-кола и се качих горе да се преоблека.
На минаване покрай вратата на Ани спрях. Имах навика понякога да се притаявам тук и да я наблюдавам как играе, увлечена във въображаеми истории със своите кукли и моите стари пластмасови войничета, и си придава различни гласове. Но напоследък вратата винаги бе затворена, а гласовете, носещи се отвътре, бяха различни.
А тази вечер не се чуваше нищо, което бе още по-лошо. След моментно колебание почуках. Все пак наближаваше време за вечеря, а трудно можех да разчитам на татко да я нахрани.
— Ани? — Никакъв отговор. — Ани?
Вратата се открехна няколко сантиметра. Побутнах я още, като гледах да не обръщам внимание на миризмата. Ани стоеше в дъното на стаята, пред прозореца. Вероятно бе притичала да отвори, преди да се върне обратно. Но нямаше как да съм сигурен. Вече не бях сигурен в нищо.
— Стоплих малко лазаня — казах, прекрачвайки прага.
Тя остана неподвижна. Изведнъж си дадох сметка, че е облечена само в стара фланела, без нищо от кръста надолу, дори без бельо.
— Е, ако случайно огладнееш…
Ани се обърна и аз се изчервих. Беше още дете, но не я бях виждал гола от бебе. Сякаш доловила смущението ми, тя се усмихна — лукава, ужасяваща усмивка. Сетне направи крачка напред, разкрачи се и измежду бедрата ѝ върху килима рукна струя гореща жълта урина.
Усетих как ми се повдига, а тя започна да се смее. Изтичах навън от стаята и затръшнах вратата след себе си. Спуснах се по стълбите на бегом, напълно забравил за преобличането. Исках само да се махна — където и да е, но по-далеч от сестра си.
Смехът ѝ продължи да се носи, но вече наподобяваше по-скоро писъци, следващи ме по петите.
Крис не беше на гробището. Бутнах портата и преминах по обраслата пътека. Обиколих цялата църква в кръг, в случай че се е скрил някъде, което щеше да е леко странно, но не и немислимо.
Нямаше следа от него, нито от друга жива душа. Въздъхнах. Явно дъската му хлопаше сериозно. Но от друга страна, тъкмо сега и аз не можех да се похваля, че съм напълно в ред.
Образът на Ани не излизаше от главата ми. Голотата ѝ. Урината, струяща между слабичките ѝ крака. Не намирах сили да се прибера. Не и тази вечер. Самата мисъл да се озова отново в тази къща ми се струваше непоносима.
Дали тя не трябваше пак да отиде на лекар? Ами ако ударът по главата — защото бях сигурен, че е имало удар — бе причинил нещо на мозъка ѝ? Та тя имаше бели петна в паметта. Не си спомняше къде е била цели четирийсет и осем часа. Трябваше да поговоря с мама. Тя можеше да я отведе в болницата. Може би там щяха да ѝ помогнат, щяха да я направят отново Ани.
Не знам доколко вярвах на идеята, но тя ми донесе известна утеха. От друга страна, нали затова са църквите. Да носят на хората утеха, дори когато те дълбоко в себе си знаят, че всичко е само купчина лъжи.
Седнах на разнебитената пейка и зареях поглед към килнатите сиви надгробни камъни. Опрях лакти на коленете си и едва тогава забелязах, че под пейката има нещо. Наведох се и го извадих. Сак. Начаса го познах. Беше на Крис. Докато останалите от нас ходеха със сакове на „Адидас“ или „Пума“, неговият беше стар и без марка, целият облепен със стикери на „Доктор Кой“ и „Стар Трек“.
Тази вечер за него бе залепено и още нещо — плик с моето име. Откъснах го и го отворих. Вътре имаше сгънат на две лист от тетрадка, изписан с нечетливите драскулки на Крис:
Джо, съдържанието на този сак е за теб. Ще се сетиш какво да правиш с него.
Колкото до другите неща — реших, че може да ти потрябват един ден. Запази ги за всеки случай.
Всичко стана по моя вина. Ще ми се никога да не бях откривал това място. Вече знам, че то е лошо. Навярно и ти го знаеш.
Съжалявам. За Ани. И за всичко.
Вторачих се в бележката, сякаш очаквах думите да се подредят по друг начин, който да има смисъл. Каква бе цялата тази дивотия? Защо Крис ще ми оставя послания? Защо самият той не е тук?