Явно по някое време жителите на градчето са опитали да запечатат всички подстъпи към ямата, мисля си. Но не са успели да заглушат нейния зов. Към Крис. Към Маркъс.
Вадя фенера, който съм купил, и осветявам тунела. Той не е така стръмен като онзи от младостта ми, затова пък е доста тесен — едва шейсетина сантиметра. Перспективата да пълзя не ме радва.
— След около пет минути се разширява, а после има стъпала — казва Маркъс. — Те ще ви отведат чак до долу.
— Благодаря.
— Искате да спрете достъпа на хора дотам ли?
— Това е идеята. Одобряваш ли я?
— Мисля, че да. Знаете ли, доста странен учител сте.
— По принцип съм странен човек. Но странното невинаги е лошо. Запомни го от мен.
Той едва забележимо кимва и ми се струва, че подобие на усмивка за миг докосва устните му. После се обръща и повлича нозе обратно към хълма.
Щом стига билото, слънцето осветява разчорлената му руса коса по подобие на ореол. Сякаш виждам призрак на едно друго момче, което някога съм познавал. После се спуска в сенките и призракът изчезва.
Напредвам през тунела бавно като костенурка. Сакатият крак ме тормози постоянно. На няколко пъти спирам и се чудя дали да не се върна, но самото обръщане ще е проблем. Затова продължавам да се влача на лакти и колене. Потискам напиращата в гърлото ми клаустрофобия и трепвам всеки път, щом раницата на гърба ми удари тавана.
След цяла вечност, през която раздирам дрехите си и охлузвам кожата си до кръв, тунелът се разширява достатъчно, за да се изправя, макар и прегърбен. Стръмни стъпала водят до нещо, приличащо на масивна скална стена. Плъзвам лъча на фенера по нея и скоро откривам тясна, закътана в сенките цепнатина. Разбира се. Поредният проход. Това обяснява защо Ани е изчезнала и не съм могъл да я открия. С мъка се промушвам вътре.
Двайсет и пет години сякаш изчезват в небитието. Отново стоя в кошмарната пещера на своето детство. Тя ми се струва леко смалена от перспективата на възрастен. Катедралният свод не е чак толкова висок и величествен, но това не пречи по гърба ми да полазят мравки.
Няколко черепа се въргалят по пода, наред със смачкани кутийки от сайдер и фасове от цигари. По стените още личат следите от безогледната разруха, причинена от Хърст и Флеч, но по-нависоко скалата е все така украсена със сложни мотиви от бели и жълтеникави кости. Гледам ги втренчено. Онези, които не са се върнали. Останали са тук, за да послужат като зловеща украса или може би като някакво жертвоприношение.
Чудя се от колко ли време съществува това място. Стотици години? Хиляди? Странно как мината не го е унищожила. А дали не е станало обратното? Сещам се за голямата авария от 1949 г. Въпреки всички разследвания тя така и остава необяснена. Никой не е подведен под отговорност. А всички останали злополуки? Под пещерата със сигурност преминават галерии. Дали миньорите не са се приближили твърде много? Дали не са заплашили сигурността на нещо, присъствало тук дълго преди тях? Място, дремещо от векове, притаено, изчакващо.
Крача полека наоколо, дишам дълбоко, опитвам се да запазя спокойствие. Това е просто пещера. Мъртвите не могат да ни навредят. Костите са просто кости. Сенките не са нищо друго освен сенки. Но не е точно така. Сенките са най-дълбоката част на мрака. Онази, в която се крият чудовищата.
Трябва час по-скоро да приключвам с това.
Вадя от раницата предмета, донесен ми от Глория. Облива ме пот, а ръцете ми треперят. Ругая собствената си неловкост. Не бива да греша. Сбъркам ли, самият аз ще стана на пух и прах. Поставям го безкрайно внимателно върху пода в центъра на пещерата и отстъпвам назад. С усилие на волята се обръщам. Вече чувам стържещото шумолене. Предупреждение. Заплаха. Промушвам се през пролуката и куцукам колкото ме държат краката нагоре по стълбите. Повтарям си, че трябва да внимавам. Те искат именно това — бързи, припрени стъпки. Едно спъване, едно падане както преди и никога няма да изляза оттук.
Стигам тунела и пълзя през него. Сега поне раницата ми е празна. Параноичната мисъл, че онова, което съм оставил долу, може и да не сработи по план, ме пришпорва напред.
Излизам на чист въздух целият прогизнал и тресящ се като желе. Рухвам без сили на каменистата земя и известно време лежа така, позволявайки на лекия ветрец да охлади кожата ми. Накрая сядам и вадя цигарите от джоба си. Лапвам една и я изсмуквам, сякаш е животоспасяващ кислород. Понечвам да запаля втора от фаса на първата, но поглеждам часовника си и неохотно я пъхам обратно в пакета.