Вместо това отварям телефона, набирам един номер и чакам. Отсреща вдигат на третото позвъняване. Почти винаги става на третото, забелязали ли сте?
— Ало?
— Аз съм — казвам.
Мълчание. Тогава, чувствайки се досущ като герой от евтин трилър, добавям:
— Мисля, че трябва да поговорим.
33.
Той се е уредил добре. Нали така казваме, щом видим нечие богатство или успех? Обикновено изразяващи се в голяма къща, скъп костюм или лъскава нова кола.
Странно как мерим нещата. Сякаш способността да закупим по-голяма сграда или машина, харчеща повече гориво в задръстванията, е върховното мерило за постигнатото през краткия срок, отреден ни на тази планета. Въпреки всичко постигнато от нас, все още съдим за хората по тухлите и хоросана, плата и конските сили.
Но поне по тези критерии Стивън Хърст наистина „се е уредил добре“.
Неговите тухли и хоросан представляват реновирано имение на около километър извън Арнхил. Реновацията се изразява в систематичното заличаване на духа на старата сграда и потъпкването му под тонове стомана, бетон и стъкло.
Тази вечер на чакълестата алея отпред е паркирана само една кола — чисто нов рейндж роувър. Мари и Джеръми са в Нотингам, за да търсят нови маратонки, а после да ядат пица. Отзад се вижда дълга градина, джакузи и осветен плувен басейн. Човек не си позволява джакузи и плувен басейн само със заплатата на общински съветник.
Може би затова Мари е останала. И все пак то не ѝ е донесло нищо. Годините, в които е било писано да се наслаждава на джакузита и басейни, са се оказали по-кратки, отколкото е очаквала. Навярно е щяла да стори по-добре, ако използва времето си за малко свобода, далеч от това място. Но в крайна сметка всичко опира до това доколко цениш материалните неща и какво си готов да пожертваш заради тях.
Поглеждам часовника си — 8:27 вечерта. Двоумя се още секунда, сетне вдигам ръка и натискам звънеца.
В недрата на къщата се разнася гонг. Чуват се приближаващи стъпки и след малко вратата се отваря.
Не съм допускал, че е възможно човек да се състари за броени дни, но мога да се закълна, че именно това се е случило с Хърст. Под яркото осветление на входа той изглежда напълно променен, почти пенсионер. Лицето му е отпуснато като мокър парцал, а очите са два кървясали процепа сред гънките от сивкава кожа. Той не ме поздравява, нито протяга ръка.
— Кабинетът ми е насам — казва и се обръща, оставяйки ме сам да затварям вратата подир себе си.
Вътрешността не е точно каквато съм очаквал. Подредена е с повече вкус, макар и с нотка на кич. В сатенените тапети и имитациите на персийски вази се долавя ръката на Мари.
Стивън ме води по коридора. Пред нас забелязвам голяма комбинирана трапезария и всекидневна. Отдясно има модерна кухня, блестяща от мрамор и хром. Той отваря друга врата, отляво. Неговият кабинет. Усещам как ме залива вълна от негодувание. След нещата, които е сторил, Хърст притежава всичко това.
А също и съпруга, умираща от рак.
Следвам го в стаята. На фона на останалата къща тук обстановката е по-минималистична. Голямо дъбово бюро в средата. Няколко черно-бели фотографии на стените. Остъклен бюфет с богат набор от кристални чаши и луксозни напитки.
Същинска пародия на аристократизъм, включително до тежкото стъклено преспапие на бюрото. Личното пространство на мъж, смятащ, че действително се е уредил много добре.
С тази разлика, че по вида му не личи да е така. Прилича по-скоро на мъж, готов да се разпадне в скъпия си, ушит по поръчка костюм.
— Ще пиеш ли нещо? — Той отива до бюфета и ме поглежда през рамо. — Уиски?
— Защо не.
Стивън налива щедри дози в две масивни чаши от искрящ кристал.
— Сядай — посочва ми едно от креслата пред бюрото си. Той самият се настанява в директорския стол от другата му страна. Това ме поставя в по-ниска позиция, но щом го кара да се чувства добре, нямам нищо против. Отпускам се върху скърцащата кожа и поставям сака на пода до себе си. Така или иначе, държа печелившата ръка.
Известно време нито говорим, нито пием. После едновременно посягаме към чашите.
— Какво искаш?
— Мисля, че знаеш.
— Дошъл си да ме молиш да те върна на работа ли?
Изсмивам се звучно.
— Това би ти допаднало, нали?
— Всъщност, не. Най-много би ми допаднало да си идеш у дома. Да оставиш всички ни тук на спокойствие.
— Някои хора не заслужават спокойствие.
— Винаги си смятал най-лошото за мен.