— Стига си дрънкал глупости — прекъсва ме Хърст. — Открай време проблемът ти е, че все търсиш на кого да се озъбиш, кого да обвиниш. Дори не се замисляш, че сам си навличаш неприятностите.
— Не разбирам какво, по дяволите, имаш предвид.
— Аз знам за катастрофата.
— Какво има да се знае? Беше нещастен случай. Баща ми и сестра ми загинаха.
— А къде отивахте онази вечер?
— Не помня.
— Колко удобно.
— Самата истина е.
— Във вестниците писаха, че нещо трябва да се е случило. Баща ти е карал към болницата, а малко преди катастрофата от дома ви е имало позвъняване на спешния телефон.
Чудя се откъде е научил това. И още по-важно, защо си е поставил за цел да го научи.
— Виж, нека караме по същество…
— Колата не е блъсната случайно.
— Грешиш. Експертизата показа, че шофьорът натиснал спирачките. Опитал е да избегне катастрофата.
— Не казвам, че не е било злополука. А че не е предизвикана от баща ти. — Той се усмихва и аз виждам как къщичката от карти, съдържаща моята печеливша ръка, бавно се килва и рухва на земята. — Ти си я предизвикал, Джо. Ти си бил зад волана.
34.
Миналото не е реално. То е просто история, която сами си разказваме.
И понякога се случва да излъжем.
Аз обичах малката си сестра. Повече от всичко. Но онази Ани вече я нямаше. Момичето, което обикаляше из къщата със странна залитаща походка, като марионетка на конци, не беше тя. Приличаше на нея, звучеше като нея, но беше само имитация. Лошо копие.
На моменти ми идеше да изкрещя на родителите си: Нима не виждате? Това не е Ани. Нещо се случи и тя си замина. Стана грешка. Ужасна грешка и това същество бе изпратено тук вместо нея. Същество, обвито в нейната кожа и гледащо през нейните очи, без нейната същност.
Но не го направих. Защото щяха да ме вземат за луд, а само това липсваше у дома. Не исках да стана последната капка, преляла чашата. Да разбия окончателно нашето семейство. Трябваше да поправя нещата, да намеря изход. Затова една сутрин преди училище вдигнах с трепереща ръка телефона и се обадих в болницата. Преправих гласа си доколкото можах и заявих, че съм господин Торн и искам да уговоря преглед за дъщеря си. Жената от регистратурата, която бе делова и напориста, но явно не твърде проницателна, изджафка, че може да ни вмъкне за четири и половина същия следобед. Казах, че това ни устройва перфектно, и затворих.
Щом се прибрах след училище, излъгах татко, че мама е запазила час при доктора за Ани, но аз съм пропуснал да му кажа по-рано. За щастие, той бе едва на втората си бира. Започна да мрънка, но аз го успокоих, че нищо не пречи да отменим часа. Това свърши работа. Той не искаше да противоречи на мама и да рискува скандал. Затова си навлече палтото и викна на Ани да слиза долу. По пътя купих ментови бонбони от бакалницата. Предложих един на татко. Той си взе два.
Докторът беше възпълен мъж с червен нос, нашарен от пукнати капиляри, и лъскаво, плешиво теме. Държеше се дружелюбно, но личеше, че е изморен, а лекарската чанта стоеше в краката му, готова за края на смяната.
Той прегледа съвестно Ани, светва с фенерче в очите ѝ, почуква я по коленете. Тя седеше неподвижно като препарирана. След като приключи, спокойно ни обясни, че не вижда момичето да има физически проблем. При все това тя е преживяла травма. Липсвала е два дни. Изгубена, може би затворена някъде. Кой знае какво и се е случило? Подмокрянето на леглото, кошмарите, необичайното поведение — всичко това следва да се очаква. Трябва да сме търпеливи. Да ѝ дадем време. Ако не настъпи подобрение, той може да ни насочи към терапевт. Но вероятно няма да се стигне дотам. Ани е още дете, а децата са невероятно жилави. Докато се усетим, пак ще бъде както преди.
Той се усмихна, а татко му благодари и му стисна ръката. Неговата собствена ръка видимо трепереше. Радвах се, задето съм се запасил с ментови бонбони. Тръгнахме пеша обратно към дома. Ани се напика по пътя.
Травма. Да ѝ дадем време. Ще бъде както преди.
Аз съвсем не бях сигурен. Смятах, че всичко е прах в очите. И имах натрапчивото усещане, че времето ни изтича.
За капак, се справях и със смъртта на Крис. Или по-точно, не се справях с нея. Погребението се състоя в крематориума и беше напълно нереално. Постоянно очаквах да се обърна и да го видя застанал до себе си, с щръкнали както обикновено руси коси, да обяснява, че температурата в пещта е от 760 до 980 градуса по Целзий, че човешкото тяло изгаря за два часа и половина, а капацитетът на крематориума е около петдесет трупа на седмица.