Майката на Крис седеше на първия ред. Той нямаше други роднини. Баща му го бе зарязал още като малък, а по-големият му брат бе умрял от рак, преди Крис да се роди.
Майка му имаше същата непокорна, белезникаворуса коса като неговата. Носеше безформена черна рокля и стискаше купчина салфетки. Но не плачеше. Само гледаше право напред, а на моменти промърморваше нещо и се усмихваше. И това бе по-ужасно, отколкото ако ревеше с глас.
Виждах я на няколко пъти след това, облечена все по същия начин. Чувствах, че е редно да ѝ кажа нещо, но не знаех какво. Когато и да минех покрай къщата им, завесите винаги бяха спуснати. А две седмици по-късно отпред се появи табела „Продава се“.
След училище бродех безцелно из града и все се озовавах пред Блока. Гледах нагоре и се чудех какво ли е усещането да падаш толкова бързо, толкова отвисоко. Хората оставяха цветя и листчета с послания. Имаше дори едно от Хърст. Изкушението да го скъсам на парчета и стъпча под краката си бе почти неустоимо.
Но така и не го направих. Както и не казах на никого, че съм го видял в онзи ден.
Смъртта на Крис ме хвърли в нещо като парализа. Скрих сака в бараката на двора, но не ми идваше наум какво да правя с него. Не успявах да събера мислите си. Щом се сетех за сака, пред очите ми изникваше проснатото, странно сплескано тяло на Крис, гъстата, тъмна кръв. Толкова много кръв. А после ме налягаха грижите за сестра ми.
Понякога се чудех дали аз не съм онзи, който полудява. Може би Ани си беше наред, а ударът бе увредил моя мозък и си въобразявах разни неща.
Изпитвах затруднение да се концентрирам в училище. Обичайните неща като ядене, къпане и спане вече не ми се струваха важни. Еднообразните ми обиколки из улиците, от друга страна, ставаха все по-продължителни. Една вечер ме спря полицай и ми заръча да си вървя у дома. Беше почти полунощ.
Сънищата ми бяха неспокойни и изпълнени с кошмари. В един от тях Крис и Ани стояха на заснежен хълм. Небето сияеше зад тях в бонбоненорозови оттенъци. Слънцето беше черно, обкръжено от сребрист ореол, като при затъмнение. Крис и Ани изглеждаха отново цели и съвършени. Както преди да умрат.
Навред около тях имаше снежни човеци. Големи, бели, пухкави снежни човеци, с дълги клонки за ръце и лъскави черни въглени вместо очи и уста. Докато ги гледах, кривите им усмивки постепенно преминаваха в озъбени гримаси.
Не можете да останете. Тук е само за нас, снежните човеци. Връщайте се обратно. ВРЪЩАЙТЕ СЕ!
Слънцето потъна зад хоризонта. Крис и Ани изчезнаха. Бонбоненорозовото небе взе да кипи и пуска мехури, да потъмнява до пурпурен цвят. Заваляха снежинки. Но не бели, а червени. И не снежинки. А кръв. Големи, тежки капки кръв, разяждащи като киселина. Аз паднах на земята. Кожата се свличаше от костите ми. После и самите ми кости взеха да се топят в пръстта. Снежните човеци наблюдаваха със студени черни очи как се разтварям в нищото.
На следващата сутрин вече знаех какво трябва да направя.
Облякох училищната си униформа както обикновено. Излязох по обичайното време. Но в чантата си носех още някои неща, опаковани внимателно под учебниците.
Щом се озовах на улицата, не тръгнах към училище, а закрачих бързо в обратна посока, към старата мина. Дупката в оградата беше поправена, а наоколо имаше още повече предупредителни знаци. ОПАСНО. НЕ ПРЕМИНАВАЙ. НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ САНКЦИОНИРАНИ. Градският съвет бе назначил дори пазач, който да обикаля, за да не влизат повече деца, но онази сутрин не видях жива душа наоколо. Мястото съвсем не изглеждаше чак толкова обезопасено и не след дълго открих нова пролука в мрежата. Беше доста тясна и докато се промушвах, чух звук от съдиране. Сакото ми се бе закачило в телта. По-рано мама би ми откъснала главата за това, но сега надали изобщо щеше да забележи.
Заизкачвах се по хълма. Тази сутрин всичко изглеждаше различно. Времето беше студено, но слънцето грееше ярко. Това не правеше обстановката приветлива, но поне заглаждаше острите ъгли и мрачните сенки. А също така ме объркваше. Накъде се намираше люкът? В подножието на този сипей, или на следващия? Стоях и се озъртах, а в стомаха ми постепенно се надигаше паника. Нямах време за губене. Не биваше да закъснявам твърде много за училище.
Поех надолу, сетне размислих и се върнах обратно. Всичко ми се струваше еднакво. По дяволите. Как би постъпил Крис? И тогава се сетих. Не той бе намерил мястото. То бе намерило него.
Спрях и задишах равномерно. Помъчих се да не мисля, да не гледам. Просто да присъствам.