И закрачих. Първо наляво, после превалих един хълм и изкачих друг, по-стръмен. Спуснах се по каменистия му склон. На дъното имаше малка падина, обрасла с редки храсти. Тук, рекох си. Не можех да видя входа. Забелязвах единствено сгурия и чакъл. Но знаех, че съм при него. Усещах го. Почти чувах бученето на земята под краката си.
Приближих още, като се стараех да не се взирам твърде внимателно. И номерът се получи. Изведнъж различих очертанията на люка. Щом се наведох, установих, че дори не е напълно затворен. Имаше пролука, достатъчно широка, за да пъхна пръстите си. Опитах да поместя капака и след като се уверих, че ми е по силите, го оставих. Нямах намерение да влизам тъкмо сега. Не можех да се появя в училище целият покрит в мръсотия и въглищен прах. Нито да рискувам някой да ме забележи и да пита какво правя тук.
Щях да се върна по-късно. Когато се стъмни. Тогава щях безпрепятствено да изпълня задачата си.
Извадих нещата от чантата и ги скрих под храстите. После взех стар червен чорап, който носех специално за случая, и го завързах за най-високия клон. Така нямаше да се налага да се лутам отново. Първата част от плана ми бе приключена и можех спокойно да отида на училище.
Денят мина неусетно, както става винаги когато си в очакване на нещо неприятно. Като например посещение при зъболекар, макар че сега с радост бих предпочел ваденето на зъб пред онова, което ми предстоеше.
Накрая удари последният звънец и аз си тръгнах, като се боях и същевременно донякъде се надявах някой да ме спре или извика по име. Никой не го направи. И все пак не бързах. До мръкване трябваше да убия още доста време.
Направих обичайната си обиколка из главната улица. Имах малко пари, задигнати предния ден от портфейла на татко. Купих си пържени картофи, макар да не бях гладен, отидох на автобусната спирка и известно време ги чоплих неохотно, преди да хвърля половината в кошчето.
Поразходих се още малко, после се отбих на празната детска площадка и седнах на една люлка. Щом уличните лампи започнаха да примигват като подплашени оранжеви очи, станах и поех към мината.
Бях сложил в чантата си фенер, както и една стара вълнена шапка на татко, която нахлупих почти до очи. Стигнах оградата. Наоколо бе все така безлюдно и аз побързах да се промуша, преди някой да се е появил.
Наближаваше краят на октомври и мракът се спускаше бързо, но засега не палех фенера. Не исках да привличам внимание, а и имах смътното усещане, че по-лесно ще се ориентирам на тъмно. И се оказах прав. След няколко препъвания и падания — при които скъсах и униформения си панталон — забелязах червения чорап като смътно петно в храсталака.
Бях стигнал. Знаех, че трябва да действам веднага, ако не искам съвсем да изгубя кураж. Улових с две ръце капака и със стържене го отместих. После извадих скритите фойерверки, натъпках ги отново в чантата и запалих фенера.
Хвърлих последен поглед наоколо и предпазливо заслизах по стъпалата.
Всичко стана сравнително бързо. Щом запалих фитилите, едва имах време да се изкатеря обратно и да затворя люка, преди да се разнесат първите приглушени гърмежи. Грабнах чантата и застанах нащрек. Металният капак подскочи и падна отново, вдигайки облаче прах. А после просто хлътна в земята.
Отскочих назад. Не бях направил и няколко крачки, когато земята потрепери. Тътенът сякаш премина през подметките на маратонките ми и се изкачи нагоре до гърдите ми. Познавах този звук. Когато бях около възрастта на Ани, в мината имаше срутване. Никой не пострада, но още помнех страховития рев, с който земните недра се наместваха.
Делото беше свършено. Оставаше само да се надявам, че е било достатъчно.
Докато се прибера, стана почти осем. Бях мръсен и изморен, но странно въодушевен. Преди да отворя задната врата, за част от секундата дори ме обхвана налудничавата надежда, че ще заваря всичко както преди. Че съм развалил магията, убил съм дракона, прогонил съм демона. Че Ани ще е добре, мама ще приготвя вечеря, а татко ще чете вестник и ще припява на радиото, както правеше понякога, ако беше в добро настроение.
Разбира се, не заварих нищо подобно. Татко се намираше на обичайното си място пред телевизора. Зърнах къдравата му коса над облегалката на креслото и бях сигурен, че вече е задрямал. Ани не се виждаше наоколо и предположих, че е в стаята си. Мирисът вкъщи бе по-силен от всякога. Прикрих устата си с длан и се заизкачвах по стълбите.
На площадката спрях. Вратата на Ани за пръв път от доста време насам зееше широко отворена.