— Ани? — подвикнах и надзърнах вътре.
Посрещна ме сумрак, нарушаван само от бледото сияние, нахлуващо през тънките завеси. Леглото бе неоправено. Ако долу миришеше силно, тук вонята бе почти непоносима — на застояла урина, гнилоч и още нещо, средно между повръщано и развалени яйца. Стаята бе празна.
Проверих и моята спалня. Също празна. Почуках на вратата на банята.
— Ани? Вътре ли си?
Мълчание. Банята нямаше ключалка, откакто Ани веднъж се бе заключила вътре като малка.
Тогава мама и аз ѝ пеехме, за да я успокоим, а татко работеше усилено върху бравата. Когато най-сетне успяхме да влезем, я открихме заспала, свита на кравай на пода, само по блузка и памперс.
Улових дръжката и натиснах. Беше странно лепкава на допир. Отворих и запалих лампата. Светът се завъртя пред мен.
Червено. Толкова много червено. Навсякъде — по мивката, по огледалото. Петна по пода. Гъсти, проблясващи, пресни.
Стъписано вдигнах ръка към лицето си. Дланта ми бе обагрена в същия цвят. Обърнах се и хукнах с препъване надолу по стълбите. Едва сега забелязах, че по стените и парапета има още размазани червени следи.
— Ани! Татко?
Прескочих последното стъпало и влязох във всекидневната. Баща ми още седеше в креслото, с гръб към мен.
— Татко?
Заобиколих бавно, докато не се озовах лице в лице с него. Клепачите му бяха спуснати, устата — полуотворена, диханието излизаше от гърлото му с леко хърхорене. Носеше стара тениска на групата „Ует Ует Ует“, спечелена от някакво местно радио състезание. Беше участвал, за да спечели екскурзия до Испания. Странно какви неща забелязваме. Направи ми впечатление, че на гърдите му, точно под лицето на вокалиста Марти Пелоу, има огромно петно. Като от мастило, когато писалка потече в джоба ти. Но това тук беше прекалено голямо. И не беше синьо. А червено, тъмночервено. Не мастило, а кръв.
Помъчих се да потисна паниката. Да мисля. Той явно бе нападнат. Намушкан. Ани я нямаше. Трябваше да повикам полиция. Изтичах до телефона, вдигнах слушалката и с треперещи пръсти набрах спешния номер. След няколко позвънявания се чу приятен глас:
— Добър ден, коя услуга желаете?
Отворих уста, но езикът ми залепна за небцето. Кръв. Червена. Прясна.
— Ало? С коя услуга да ви свържа?
Банята. Петната по пода. Те не бяха със случайна форма. Едно издължено и пет по-малки. Стъпки. Отпечатъци от малки крака.
— Ало? Още ли сте на линия?
Отпуснах слушалката. Зад мен се разнесе шум. Тихо кикотене. Затворих телефона и се обърнах.
Ани стоеше на прага. Вероятно се бе крила в килера под стълбите. Беше гола, с тяло и лице, омазани с кръв като бойна окраска. По ръцете и тесните ѝ гърди имаше разрези. Тя бе наранила и себе си. Очите ѝ блестяха, а в едната си ръка държеше голям кухненски нож.
С всички сили си наложих да дишам, да не се хвърля с писъци през най-близкия прозорец.
Ножът. Татко. Кръвта.
— Ани? Добре ли си? Помислих, че някой е влязъл вкъщи…
В погледа ѝ трепна объркване.
— Всичко е наред. Не се бой, вече съм тук. Знаеш, че винаги ще те пазя. Нали затова съм големият ти брат.
Ножът помръдна. Нещо в лицето ѝ се промени. Тя почти заприлича на моята Ани, на онази, която познавах.
— Остави ножа — рекох със свито сърце. — Можем да уредим това. Хайде. — Протегнах длани към нея, а гласът ми бе дрезгав от сълзи.
Ани се усмихна. И се нахвърли срещу мен с яростно, животинско ръмжене. Но аз бях готов и отстъпих встрани, като я блъснах силно. Тя полетя и се спъна в килима. Сграбчих ръжена, но нямаше нужда от него. Главата ѝ срещна ръба на камината и тя се строполи на купчинка върху пода. Ножът изпадна от пръстите ѝ.
Стоях разтреперан, наполовина очаквайки да скочи отново, но тя не помръдваше. Каквото и чудовище да имаше в нея, то бе затворено в тялото на осемгодишно момиченце. А осемгодишните момиченца са крехки и се чупят лесно.
Обърнах се пак към баща си. Спешно му трябваше лекар. Погледнах телефона, а после изтичах в кухнята. Неотдавна той ми бе преподал няколко урока по кормуване. Просто няколко кръгчета из местните улици. По онова време в Арнхил никой не даваше пет пари, че едно петнайсетгодишно хлапе кара без книжка. Не бях добър шофьор, но що-годе се справях.
И знаех къде стоят ключовете от колата.
Татко тежеше много. Беше наедрял напоследък. Завлякох го до вратата, открехнах я и погледнах навън. Улицата пустееше. Завесите на съседните къщи бяха спуснати. Напълно бе възможно някоя клюкарка като госпожа Хокинс да наднича скришом, но трябваше да поема риска.