Продължих да тегля отпуснатото му тяло по късата пътечка до колата. Опрях го на нея и отворих пътническата врата. После го натъпках вътре — първо главата и раменете, а накрая нагласих и краката. Отстъпих назад. Ръцете ми бяха целите омазани с кръв, както и предницата на училищната ми риза. Но нямах време да се притеснявам за това. Болницата се намираше в Нотингам, на цели двайсет километра. Трябваше да побързам. Заобиколих към шофьорската страна и спрях. Погледнах назад към къщата. Ани.
Не можех просто да я зарежа.
Тя наръга баща ти.
Но е още дете.
Вече не.
Може да умре.
Е, и?
Не мога да я оставя. Не и отново.
Изтичах вътре. Почти очаквах, че Ани ще е изчезнала — както във филмите на ужасите, когато си мислиш, че героят е убил лошия, а онзи се появява пак, размахвайки моторна резачка. Но тя продължаваше да лежи на същото място, където бе паднала. Гола. По дяволите. Втурнах се към горния етаж, а сърцето биеше в гърдите ми като часовник, постоянно напомнящ, че времето изтича. Отворих малкия бял гардероб в стаята ѝ, извадих една пижама — розова на бели овчици — и се върнах обратно долу.
Тя не помръдна, докато я обличах, но усещах леки признаци на дишане. Вдигнах я на ръце. Беше лека като перце и студена на допир. Против волята си изпитах лека тръпка на отвращение.
Вече бях пред портата, когато видях приближаваща по тротоара сянка и чух възбудено пъхтене. Човек, разхождащ куче. Дръпнах се в сенките, за да изчакам, докато отминат. Кучето спря край оградата и подуши въздуха. Сетне изведнъж отскочи и опъна каишката, сякаш искаше час по-скоро да се махне.
— Добре, добре, лисица ли подуши? — смъмри го собственикът му.
Лисица не, но друго може и да е подушило, рекох си наум.
Оставих припряно сестра си на задната седалка и се настаних зад волана. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва от третия опит успях да вкарам ключа в стартера.
За щастие, двигателят като по чудо запали веднага. Включих на скорост, но после се сетих за предпазния колан. Щракнах го на мястото му и с придърпване поех напред по улицата. Съсредоточих цялото си внимание върху задачата да стоя в правилната лента и да не се удрям в бордюра. Това ми помагаше да не мисля какво ще правя, ако татко умре по пътя, и какво ще обяснявам, ако не умре.
Трябваше ми някаква история. Спомних си първоначалната си догадка — за непознат, нахлул в къщата. Те трябваше да повярват. Нямаха друг избор. А ако татко оживееше, можеше да им разкаже истината.
Вече бях извън града. Черното провинциално шосе се виеше пред мен като мазна змия. Никакво осветление, само маркировка, аз не се сещах как да включа на дълги. От една странична отбивка излезе друг автомобил и доближи зад мен, заслепявайки ме с фаровете си. Ами ако бяха полицаите? Ако бяха проследили обаждането ми на спешния телефон и сега ме преследваха? Автомобилът наду клаксона и ме изпревари със свирене на гуми.
Сведох очи към скоростомера. Движех се само с петдесет километра в час, при ограничение деветдесет. Нищо чудно че дразнех другите шофьори, а и привличах ненужно внимание. Вкопчих се по-здраво във волана и въпреки обкръжаващата ме чернота си наложих да натисна газта. Стрелката бавно се покачи до шейсет, а после и до седемдесет. Погледнах отново в огледалото за обратно виждане.
И срещнах пламтящия взор на Ани.
Изгубих управление и колата скочи върху банкета. С отчаяно усилие успях да я върна обратно на пътя, но от рязкото занасяне татко се килна с цялата си тежест отгоре ми. Проклятие! Бях забравил да поставя неговия колан. Блъснах го обратно с една ръка, докато с другата се мъчех да овладея кормилото.
Ани се хвърли върху мен. Пръстите ѝ се впиха в лицето ми, сграбчиха косата ми, извиха главата ми назад. Опитах да се отскубна, но хватката ѝ беше удивително здрава. Усещах как ноктите ѝ раздират плътта ми, корените на косите ми пукаха. Свих свободната си ръка в юмрук и я ударих силно в лицето. Тя падна назад.
Улових отново волана — тъкмо навреме, защото по насрещната лента се задаваха фарове. Отпуснах още по-силно крак върху педала на газта. Трябваше да стигна до болницата. На всяка цена. Скоростомерът надхвърли сто. Видях как Ани отново се надига върху седалката. Замахнах с лакът, но тя избегна удара, а после стрелна ръце към очите ми. Заби пръсти в тях. Изкрещях. Не можех да видя нищо, само светли и тъмни петна.
Отделих едната си ръка от кормилото, за да я отблъсна. Усетих как колата се завърта. Двигателят нададе вой, а колелата напуснаха асфалта и затрополиха извън пътя.