— Той изобщо не те е удрял, нали?
— Има ли значение?
— Да.
— Добре, не е. Сдърпах се с Анджи Гордън след училище.
— Значи и за това си излъгала.
— Било е преди двайсет и пет години, за бога. Каквото станало, станало. Не мога да го променя, дори да искам. — Тя поглежда към входа за пещерата. — Моля те, Джо, просто ме пусни.
— Не мога.
— Ще ти дам пари, ще направя каквото поискаш.
— Каквото поискам?
— Да.
Мисля си за Хърст, въргалящ се окървавен на земята. За парите, които дължа. За широко отворените очи на Ани, взиращи се през прозореца в ясното зимно утро, и за малкото ѝ телце на пода на пещерата.
Мисля си за експлозивите, които съм поставил там долу и за мобилния детонатор в джоба си. Гореща омраза се надига в гърдите ми.
— Тогава ми отговори на един въпрос.
— Само питай.
— Къде са всички шибани снежни човеци?
Мари отваря уста. И в главата ѝ зейва дупка. Мозък, кръв и частици кост се посипват като конфети. Черепът ѝ става отворен кратер, направен сякаш от папиемаше. Очите ѝ едва се разширяват от изненада. Всичко става прекалено бързо. Няма време за възприятие, за осъзнаване. В един миг тя е жива. В следващия е мъртва и се килва тромаво към земята, сякаш някой е извадил щепсела ѝ от контакта. Спрял е захранването.
— Мили боже! — извиквам и се обръщам.
Глория стои зад мен, с пистолета в ръка.
— Ти я уби!
— Тя нямаше да ти даде нищо. Срещала съм кучки като нея и преди.
— Къде е Хърст?
— Оказа се, че кърви твърде бързо.
Мъча се да осъзная чутото. Хърст е мъртъв. Години наред съм искал това да стане. Дори съм го пожелавал. Но сега не изпитвам нищо освен отвращение и умора. А също и страх. Защото вече съм насаме с Глория.
— Не беше нужно да го оставяш да умре.
— Е, случва се. Но погледни го откъм хубавата страна. Сега, след като имам още два трупа за оправяне, не разполагам с време да те убивам бавно. — Тя насочва пистолета към мен. — Някакви последни думи?
— Не ме убивай?
— Ще ти се.
Няма смисъл да моля. Не и при Глория. Бих могъл да опитам. Да ѝ кажа, че съм учител. Учителите не ги застрелват. Те не са интересни. Умират кротко в леглата си, няколко години след като всички вече ги имат за покойници. Или че имам нов план. Че искам да избягам заедно с нея. Че не съм готов. Но всичко това надали би я впечатлило.
Тя се прицелва.
Аз стискам клепачи.
— Дано си носиш задушевните обувки — казва тя.
Обвивам длан около мобилното устройство… и натискам бутона за повикване.
Този път се разнася не боботене, а рев. Почвата, върху която стоя, потреперва. Отварям очи. Виждам как Глория губи равновесие, а пистолетът леко се отклонява встрани. Дали имам време да бягам? Да ѝ се нахвърля? Дулото отново се насочва към мен. Пръстът ѝ се напряга върху спусъка.
Няма милост в последната секунда. Няма изход. Няма втори шанс.
Глория пропада в земята.
Като заек в хралупа, като монета в касичка. Не издава дори звук. Просто изчезва. Гледам в потрес мястото, където е стояла. Сякаш някой е извадил тапата от сифона на мивка.
Навеждам се. Вътре едва се различава късче розова рокля, кичур руса коса. Земята се разлюлява отново. Няколко камъчета се устремяват надолу пред върховете на маратонките ми. Едва успявам да отстъпя назад, преди стените на дупката да рухнат и същински водопад от пръст и чакъл да скрие тялото ѝ.
Взирам се надолу в зейналата бездна и изпитвам световъртеж. Главата ме боли, а погледът ми се замъглява. Нещо топло се стича от слепоочието ми надолу по бузата. Вдигам ръка да го избърша. Усещам мястото край окото си лепкаво и странно меко, но нямам време да разсъждавам над това. Земните недра надават ново предупредително ръмжене. Трябва да изчезвам оттук, преди да съм се присъединил към Глория. Там долу. В мрака. При костите на мъртвите.
И при другите неща.
Пътят назад ми се удава трудно. Нещо не е наред с равновесието ми. С препъване и олюляване преодолявам изкачванията и спусканията. На няколко пъти падам. Ушите ми звънят, а едното ми око отказва да се фокусира. Това не ми харесва. Никак не ми харесва.
Почти съм стигнал оградата, когато усещам последния трус. Спирам и се обръщам назад. В нощното небе се издига тъмен облак.
Нещо подобно на снежинки поръсва лицето ми. Нужно ми е известно време да осъзная, че не са бели на цвят, а черни. Снежинки от въглищен прах. Стоя така и ги оставям да валят наоколо.