Камбъл Блак
Похитителите на изчезналия кивот
ЮЖНА АМЕРИКА, 1936
Джунглата тъмнееше тайнствена, злокобна. Тук-там през високите гъсти корони на дърветата и усуканите лиани се процеждаше по някой блед слънчев лъч. Въздухът тегнеше, лепкав от влага. Подплашените птици надаваха пронизителни крясъци, сякаш неочаквано бяха попаднали под огромна мрежа. Из тревата пълзяха лъскави насекоми, а от гъсталака се носеха всевъзможни животински писъци и звуци. В това девствено, забравено от Бога място, вероятно необозначено на никоя карта, не беше стъпвал човешки крак.
Осмина си проправяха бавно път в индийска нишка, като навремени спираха да отсекат някой надвиснал клон или лиана. Начело вървеше висок мъж с кожено яке и широкопола филцова шапка. Зад него, оглеждайки се предпазливо, крачеха двама перуанци и петима неспокойни индианци от племето кечуа, които се бореха с чифт магарета, натоварени с провизии.
Водачът се наричаше Индиана Джоунс. Той беше мускулест като атлет в разцвета на силите си. По приветливото му фотогенично някога лице с набола руса брада се стичаха черни вадички пот. Въпреки ситните бръчици край очите, подчертаните ъгълчета на устните му издаваха сила и твърдост на характера. С една дума животът бе започнал да нанася своя отпечатък върху това лице.
Инди Джоунс вървеше по-нехайно и уверено от перуанците, сякаш не те, а той беше местният. Небрежната му поклащаща се походка обаче не му пречеше да бъде нащрек. Той се озърташе незабелязано, защото знаеше, че джунглата всеки момент може да сервира опасности. Внезапното поклащане на клон и изпращяването на гнили съчки — това бяха стрелките на неговия компас. Той току спираше, сваляше шапка и изтриваше потта от челото си, питайки се кое го дразни повече — влагата или безпокойството на индианците. Те бъбреха възбудено на странния си език, който напомняше на птичите крясъци, на жуженето в гъсталака и на вдигащите се облаци изпарения.
Инди се обърна и изгледа двамата перуанци, Баранка и Сатипо. Нямаше им доверие, но се нуждаеше от тях, за да постигне целта си. Каква експедиция само! Двама потайни перуанци, петима обзети от ужас индианци, две изпосталели магарета и начело моя милост — помисли си той. — По-добре да бях повел дружина средношколци.
Инди се обърна към Баранка и макар да знаеше предварително отговора, попита:
— За какво си приказват индианците?
— Че за какво ще си приказват, сеньор Джоунс. За проклятието. Все за това проклятие.
Баранка изглеждаше раздразнен. Инди сви рамене и за миг извърна поглед към индианците. Разбираше суеверието им, дори им съчувстваше. Проклятието — древното проклятие върху храма на воините от Чачапоя. Та хората от племето кечуа са израснали с него, то е втъкано във вярванията им.
— Кажи им да млъкнат, Баранка. Обясни им, че нищо лошо няма да им се случи. Какъв балсам бяха думите! Инди се чувствуваше като шарлатанин, изпробващ нов серум. Как, за Бога, можеше да бъде сигурен, че нищо лошо няма да ги сполети?
Баранка измери с поглед Инди, след което избоботи нещо грубо на индианците и те млъкнаха. Настана тишина, наситена със стаен страх. Инди отново усети прилив на съчувствие към тях, ала утешителните думи, напиращи на устните му, не можеха да надвият насажданото с векове суеверие. Той нахлупи шапка и продължи напред.
Групата напредваше. Скоро навлязоха в някакъв каньон. Индианците пак се разбъбриха, заклатиха глави. Инди чувстваше нарастващата им тревога, както лепкавата влага по кожата си. Пък и проблемът с индианците отстъпваше пред засилващото се у него недоверие към португалците. Особено към Баранка. То се подхранваше от някакъв вътрешен инстинкт, от онази интуиция, на която винаги бе залагал и която сега беше неимоверно силна. За няколко солени фъстъка бяха готови да му прережат гърлото.
Вече трябва да наближаваме — каза си той. И след миг, когато разбра колко близо всъщност са до идола на чачапоите, усети как адреналинът в кръвта му се покачва: осъществяваше се негово старо желание, изпълняваше се някогашният обет, който си бе дал като първокурсник по археология. Връщаше се петнайсет години назад към онова познато удивление, към неустоимия порив да прозре загадките на историята. Сбъдва се една моя мечта — помисли си той. Един блян добиваше контури, постепенно изкристализираше от нищото. Инди вече чувствуваше, че Храмът е близо, долавяше го с всичките си сетива.
Той се спря и се заслуша в брътвежа на индианците. И те знаят, че наближаваме. А това ги плаши. През дърветата се провидя чупка в скалата. Пътеката се губеше — цялата бе обрасла в пълзящи растения, месести бурени се преплитаха с възлестите корени на избуяли храсталаци. Инди започна да сече. С широкия си нож поваляше преградите с такава лекота, сякаш бяха от картон. Проклета джунгла! Не може човек да се остави на природата, дори на най-необузданите й стихии да го победят. Инди спря, облян в пот. Мускулите го боляха. Но беше доволен при вида на посечените коренища. Мъглата се бе сгъстила. Не беше студена, пронизваща мъгла, а по-скоро спареното дихание на самата джунгла. Той затаи дъх и премина опасното стеснение.