— Не искам да те изгубя, Индиана, колкото и да е висок залогът. Разбираш ли?
Двамата си подадоха ръце. Дланта на Броди беше влажна.
Инди стоя до късно тази нощ. Сам. Не можеше да заспи. Не можеше да успокои духа си. Обикаляше от стая в стая, свиваше и отпускаше юмруци. Дали Рейвънуд ще му помогне след толкова години? Дали ще му се притече на помощ, ако дръжката е у него? И зад всички тези въпроси изплуваше още един: Дали Марион е все още при баща си? Инди най-после се установи в кабинета и вдигна крака на бюрото си, пробягвайки с поглед из задръстената с всевъзможни предмети стая. После затвори за миг очи, опита да се съсредоточи. Изведнъж стана, взе от лавицата един екземпляр от дневника на Рейвънуд, подарък от добрите стари времена, и го разлисти: разочарованията на учения се нижеха едно след друго — и най-обещаващите разкопки не оправдаваха очакванията. Някои от тях разкриваха най-невероятни неща за местонахождението на Кивота. Издирването му се бе превърнало в мания за стария Абнър, всеки ред го доказваше. Този Кивот засядаше в съзнанието, в сърцето на човек, ставаше част от въздуха, който диша. Инди разбираше защо старецът е посветил изцяло живота си на това безкрайно дирене, разбираше всеотдайността му, страстта, която го тласкаше от страна в страна, от надежда към надежда. Всичко това беше в дневника, но за дръжката на жезъла нямаше нито дума. Нищо.
Последната точка в дневника беше за Непал, където ученият предвиждаше разкопки. Непал — помисли си Инди, — Хималаите, най-трудният терен на света.
Непал. От там трябва да се започне. Инди попрелисти още малко дневника и го остави, чудейки се как ще го посрещне Марион.
БЕРХТЕСГАДЕН, ГЕРМАНИЯ
Дитрих се чувствуваше притеснен в компанията на Рьоне Белок. И то не защото му нямаше доверие, не заради това, че Белок се отнасяше към всичко с еднакъв цинизъм, а по-скоро заради странното му обаяние. Човек просто не можеше да го мрази, чувствуваше се пряко волята си завладян от него.
Те се бяха разположили в един вестибюл в алпийската резиденция на Фюрера в курорта Берхтесгаден, където Дитрих попадаше за пръв път. Това място го ужасяваше. Белок, напротив, изтегнат небрежно, с изпружени напред крака, нямаше вид на изтерзан от подобни чувства. Все едно че се бе разположил в някое долнопробно френско кафене, като онова, в което го бе открил Дитрих в Марсилия.
Никакво уважение — помисли си Дитрих. — Не схваща колко е сериозен моментът. Дразнеше го държането на археолога. Заслуша се в мелодичните удари на стенния часовник. Белок въздъхна, размърда се и погледна своя.
— Какво чакаме, Дитрих? — попита той.
— Фюрера ще ни приеме, когато се освободи, Белок. — Неволно шепнеше. — Да не мислите, че единствената му грижа в момента е да си приказва с вас за някакъв музеен експонат.
— Музеен експонат ли? — Белок не можа да сдържи презрението си. Колко невежи бяха тези хора. Колко малко разбираха от история. Все вярваха не в това, в което трябва, строяха помпозни арки и паметници, устройваха паради на наперената си армия — не можеха да разберат, че насила не се внушава страхопочитание към историята, че то съществува от само себе си, а не се постига по пътя на грандоманията и възвеличаването. Кивотът! Само при мисълта, че е възможно да бъде открит Кивотът, Белок потръпваше от нетърпение. Защо трябваше да разговаря с този жалък, дребен бояджия? Да изтърпи цяла среща с него, когато разкопките в Египет вече са започнали? Какво би могъл да научи от Хитлер? Нищо. Абсолютно нищо. Най-много да му изнесе някоя надута лекция. Някоя самомнителна пледоария за величието на Райха. За това че ако Кивотът съществува, той трябва непременно да принадлежи на Германия.
Какво знаеха те? Кивотът не принадлежеше никому. Ако действително притежаваше чудотворна мощ, той трябваше пръв да го открие. Не можеше подобно оръжие да попадне току-така в ръцете на онзи маниак, който сега седеше в някоя от съседните стаи и го караше да чака.
Загубил търпение, Белок отново въздъхна и се размърда неспокойно на стола си. Най-после стана, приближи се до прозореца и разсеяно зарея поглед към планината. Мислеше си за момента, когато ще отвори Кивота, ще погледне вътре и ще съзре реликвите — каменните плочи, които Мойсей бе свалил от планината Синай. Представяше си как ръката му повдига капака, чуваше собствения си глас, а после идваше мигът на откровението. Най-великият миг в един човешки живот! Нямаше по-голяма награда от Ковчега на Закона.
Когато се обърна, видя, че Дитрих го гледа. Германецът забеляза странните пламъчета в очите на Белок, леката му усмивка — сякаш се усмихваше на нещо свое, наслаждаваше се на някакъв анекдот, на приятна мисъл. Никакво доверие нямаше на този човек, но това беше работа на Фюрера, той бе поискал най-добрия, той бе пожелал да намерят Рьоне Белок.