Часовникът удари „и четвърт“. В коридора отекнаха стъпки. Белок се извърна в очакване към вратата, но стъпките отминаха и той тихо изруга на френски.
— Колко още ще чакаме? — попита французинът.
Дитрих вдигна рамене.
— Не ми казвайте! Фюрера живее според собствената си представа за времето, за която ние, простосмъртните, нямаме и понятие, нали така? Може би има собствена концепция за времето. Може би си въобразява, че е стигнал до дълбоки прозрения за естеството му. — Белок замахна в знак на отчаяние и се усмихна.
Дитрих се размърда неспокойно, притеснен, че стаята може би се подслушва и Хитлер чува тези безумни приказки.
— От нищо ли не ви е страх, Белок?
— Бих могъл да ви отговоря, Дитрих, ако не бях сигурен, че няма да ме разберете.
Те замълчаха. Белок започнала нервничи. Всеки изгубен момент го влудяваше. Скоро щеше да се разчуе за разкопките, новината не можеше дълго да се пази в тайна. Той се надяваше на секретността на германските служби за сигурност.
— Не ми обяснихте добре как точно ще се сдобием с дръжката на жезъла — обърна се той към германеца. — Непременно трябва да знам.
— Погрижили сме се за това. Изпратени са хора.
— Какви хора, Дитрих? Има ли сред тях археолог?
— Защо? Не.
— Ченгета ли, Дитрих? Някои от вашите биячи?
— Професионалисти.
— Но не археолози, нали така? Как ще разберат, че са открили медальона? Как ще разберат, че не е фалшификат?
Дитрих се усмихна:
— Тайната е да знаеш къде да търсиш, Белок, а не какво точно търсиш.
— Човек като Рейвънуд не се сплашва лесно.
— Да съм споменавал „заплаха“?
— Не беше необходимо. Много добре знам, че без заплаха не може. Ще се убедите, че не съм някой капризен педант. По моему точно обратното.
Дитрих кимна. Отново се чуха стъпки. В стаята влезе униформен сътрудник, облечен с една от онези черни куртки, които Дитрих ненавиждаше. Служителят им кимна да го последват.
Щяха да прекрачат светилището. Светая светих на дребния бояджия, който си бе въобразил, че е Духът на историята и отказваше да види истината. Единствената история, от която се интересуваше Белок, лежеше погребана в пясъците на Египет. Само да му потръгнеше! Малко да му потръгнеше!
Лабилен човек се оказа този Дитрих. Беше пребледнял и вървеше като осъден, който отива на екзекуция. Тази мисъл се стори забавна на Белок.
НЕПАЛ
Самолетът летеше над заснежените планини, гмурваше се и изплуваше от мъглата, от пелената гъсти облаци. Непристъпните върхове бяха застинали, неподвижни, забулени с воали от мраз, които ледените вихри сякаш никога не можеха да разпръснат.
Какъв път! — помисли си Инди, който гледаше през илюминатора. — Какъв дълъг път! Прекосихме целите Американски щати до Сан Франциско, после взехме самолета до Китай, от Хонконг излетяхме за Шанхай и сега тази стара машина ни е понесла към Катманду.
Той потрепера при мисълта за мрачните, негостоприемни Хималаи — острите зъбери, неотбелязаните на картата каньони и долини, дебелият сняг, покриващ всичко. Странно как хората тук оцеляваха, трудеха се, обичаха, как животът изобщо течеше в тази непонятна среда! Той затвори книгата, която четеше, бръкна във вътрешния джоб на якето си и напипа пачката банкноти, „отпуснати в аванс от военните сили на САЩ“, както се бе изразил Маркъс Броди. Това бяха повече от пет хиляди долара, с които Инди възнамеряваше да предразположи Абнър Рейвънуд, в случай че не е променил отношението си към него. Нещо като дребен подкуп, la mordida. Възрастният учен сигурно се нуждаеше от пари, тъй като, доколкото Инди знаеше, от години не бе преподавал. Усетил безпаричието, бича за научния изследовател, сигурно неведнъж е бил принуден да протяга паничката за милостиня. Пет хиляди! Цяло състояние! — помисли си Инди, който никога не бе носил толкова пари у себе си и сега се чувствуваше притеснен. Парите никога не бяха имали значение за него — в мига, в който ги спечелеше, гледаше да ги похарчи.
Той затвори очи. Дали Марион беше при баща си? Малко вероятно. Кой знае къде беше, може би женена вече някъде в Съединените щати? Ами ако все още живееше с баща си? Тогава? Той изведнъж разбра, че няма да може да погледне Рейвънуд в очите.
Толкова години минаха. Може би нещата са се променили. Ами! Как ще се променят с такъв упорит човек като Абнър! Сърди му се, и това си е. Ако някой от колегите ти е флиртувал със собствената ти дъщеря, дълго ще му имаш зъб. Инди въздъхна. Защо не се показа по-силен тогава? Защо се поддаде на тази слабост? Защо се увлече? Да хлътне толкова по едно дете! Но пък и тя не приличаше на дете — беше женствена, нещо в погледа й подсказваше, че е преждевременно съзряла.