Хайде стига! — каза си той. — Забрави! Сега не ти е до това. Та Непал е само първата стъпка към Египет.
Първата, но затова пък гигантска стъпка.
Самолетът започна да се приземява — почти неусетно в началото, после все по-осезаемо, докато най-накрая се спусна рязко надолу, устремен към пистата за кацане. В снежната пустиня трептяха светлинките на някакъв град. Инди затвори очи в очакване на момента, когато колелата ще допрат земята и ще засвистят от спирачките. Самолетът се насочи към голям хангар, който очевидно бе превърнат в аерогара. Инди стана, събра документите и книгите си, взе куфара изпод седалката и се запъти към изхода.
Индиана Джоунс не бе забелязал човека с шлифера, който вървеше след него. Този пътник се качи в Шанхай и по време на цялото пътуване го наблюдаваше.
Бръснещият вятър пронизваше Инди. Той наведе глава и забърза към хангара, като прикрепяше старата си шапка с едната ръка, а в другата носеше картонения си куфар. Вътре беше малко по-топло, но не, защото имаше отопление, а понеже бе претъпкано с народ. Формалностите на митницата приключиха бързо, но после го обсадиха просяци: слепци, сакати деца, двама паралитици, някакви сбръчкани същества с неопределен пол. Вкопчваха се в него, умолявайки го да им даде нещо, но той знаеше, че започне ли да раздава подаяния, няма да може да се отърве, затова ги отмина, изненадан, че мястото е толкова оживено. Приличаше по-скоро на пазар, отколкото на летище: беше осеяно със сергии, навред шареха животни, суетяха се хора. Едни печаха питки на жар, други играеха на зарове, трети участвуваха в търг на магарета — проскубаните дръгливи животни с помътнели очи бяха подредени до стената. Просяците не спираха да го преследват. Той забърза. Отминаваше търговци на валута, сергии с непознати плодове и зеленчуци, продавачи на килими, шалове и дрехи от якова кожа. Една след друга се нижеха примитивните, набързо сковани будки за храна и напитки, наоколо се носеха всевъзможни миризми — на препържена мас, на парфюми, на екзотични подправки.
Изведнъж чу познат глас и се спря, пъдейки с куфара си просяците. Затърси с поглед в тълпата и изведнъж съзря Лин Сю. Същият след толкова години! Приближи се до дребния китаец и енергично разтърси десницата му. Сбръчканото лице на Лин Сю грейна в беззъба усмивка, той хвана Инди под ръка и го поведе навън към улицата. Обхванат сякаш от желание за мъст развилнелият се вятър виеше и помиташе всичко пред себе си. Влязоха в един вход.
— Радвам се да те видя пак — каза Лин Сю с особения си силен акцент. — Толкова години минаха.
— Да, толкова години — съгласи се Инди. — Колко станаха? Дванайсет, тринайсет?
— Дванайсет. — Лин Сю млъкна и погледна навън. — Получих телеграмата ти. — Гласът му секна. Нещо на улицата оеше привлякло вниманието му. — Извинявай за въпроса, стари приятелю, но да си забелязал някой да те следи?
Инди се смути:
— Не, нищо не съм забелязал.
— Няма значение. Понякога очите лъжат.
Инди огледа улицата, но не видя нищо особено. Кепенците на дюкянчетата бяха спуснати, само от едно кафене струеше бледа, мъждива светлина.
— Направих нужните проучвания, както ме помоли — каза дребният китаец след кратко колебание.
— И?
— Много е трудно да получиш сведения в страна като тази. Нали разбираш? Липсват комуникации. Пък и времето, и тоя проклет сняг! Телефонната система е примитивна, ако изобщо я има. — Лин Сю се засмя. — Все пак научих, че Абнър Рейвънуд е дал за последен път признак на живот някъде около Патан. Толкова знам със сигурност. Всичко друго са слухове и догадки.
— Патан, казваш. Преди колко време?
— Трудно е да се определи. Може би преди три години. — Лин Сю сви рамене. — Много съжалявам, приятелю, не можах да се справя по-добре.
— Чудесно си се справил. Има ли вероятност още да е там?
— Никой не е чул да е напуснал страната. Освен това — Лин Сю потрепера и вдигна яката на дебелото си палто.
— И толкова е достатъчно — каза Инди.
— Искаше ми се да ти кажа повече. Не съм забравил колко ми помогна последния път.
— Просто се застъпих за теб пред имиграционните власти.
— Да, но ги увери, че работя във вашия музей, което не беше истина.
— Аха, чиста лъжа си беше.
— Приятелството значи взаимопомощ.
— Точно така — съгласи се Инди. Беше свикнал с тези плоски източни мъдрости, сякаш извадени от писанията на някой третокласен Конфуций. Освен това Лин Сю се бе справил почти професионално. — Как да стигна до Патан?