Лин Сю вдигна многозначително пръст:
— Ето тук ще ти помогна. Всъщност вече съм подготвил нещата. Ела с мен.
Инди тръгна след дребния човек. Скоро стигнаха до голяма черна кола, паркирана край тротоара.
— Автомобилът ми е на твое разположение — обяви с тържествена гордост китаецът.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Вътре ще намериш необходимата карта.
— Трогнат съм.
— Дребна работа.
Инди погледна през прозореца на колата. От протритата кожа на тапицерията стърчаха пружини.
— Каква марка е? — попита той.
— Куча марка — каза китаецът. — Сглоби я един автомонтьор в Китай и ми я изпрати. Полуфорд, полуситроен. Може да има части и на морис.
— Как, за Бога, я поддържаш?
— Ами. Стискам палци да не се повреди. — Лин Сю се разсмя и подаде на Инди връзка ключове. — Досега не ме е предала. Което е добре, защото пътищата са ужасни.
— Кажи ми нещо за пътя до Патан.
— Много е лош. С малко повече късмет ще избегнеш снега. Следвай маршрута, отбелязан на картата. Ще се оправиш.
— Не зная как да ти благодаря — рече Инди.
— Няма ли да преспиш тук?
— Сигурно няма.
Лин Сю се усмихна:
— Да нямаш как беше? Краен срок.
— Точно така — краен срок.
— Ах, тези американци! Вечно имат краен срок и вечно страдат от язва.
— Все още нямам язва — каза Инди и отвори вратата на колата, която изскърца силно.
— Амбреажът не работи добре и воланът нещо не е в ред — каза Лин Сю, — но ще те закара и ще те върне.
Инди хвърли куфара си на задната седалка.
— Какво повече може да иска човек? — каза той.
— Всичко хубаво, Ин-ди-ана! — Името на Джоунс прозвуча съвсем по китайски.
Сбогуваха се. Инди влезе в колата, запали я, моторът изръмжа и бричката потегли. Той помаха на китаеца, който вече бе тръгнал надолу по улицата, щастлив, че е успял да услужи с автомобила си на един американец. После хвърли един поглед на картата. Надяваше се да е точна, защото не можеше да разчита на пътни знаци в тази страна.
От няколко часа вече караше по маркирания от китаеца маршрут. Нощта започваше да се спуска над обграждащите го отвред планини. На места пътят ставаше непроходим и се налагаше едва да пъпли, или да слиза и да чисти снега. Мрачно, потискащо място. Инди се чудеше как живеят хората тук в тази вечна зима. На покрива на света. Дяволски пуст покрив, няма що! Лин Сю очевидно нямаше нищо против да живее в Непал: бизнесът му вървеше, стоките хвърчаха насам-натам по съмнителни канали. Непал — оттук минаваше световната контрабанда на крадени предмети на изкуството, антики и наркотици. Властите си затваряха очите с протегнати за тлъсти подкупи ръце.
Капнал от умора, Инди се прозяваше и мечтаеше за чаша кафе. Миля след миля скърцаха ресорите на „кучата марка“, гумите хрущяха по снега. Най-неочаквано, преди още да разбере къде се намира, той се озова в околностите на някакъв град. Нямаше ни табела, ни дявол. Инди спря и разтвори картата. Сигурно бе стигнал в Патан, защото това беше единственият отбелязан град. Той бавно подкара към мизерните къщички и глинените колиби без прозорци, които се виждаха в далечината. Навлезе в тясна алея — нещо като главна улица. От двете страни се редяха магазинчета и безистени, зад чиито остри ъгли започваше мракът. Той спря колата и се огледа. Странна улица — подозрително тиха.
В този миг забеляза, че зад него идва друга кола. Тя кривна, за да го заобиколи, набра скорост и отмина. Чак тогава Инди си даде сметка, че не бе видял друга кола по целия път. Какво затънтено място! — помисли си той, опитвайки се да си представи как живее тук Абнър Рейвънуд. Беше направо непоносимо.
Някой идваше към него. Един едър мъж, облечен с кожух, се клатушкаше като пиян по улицата. Инди излезе от колата и го почака да се приближи. Непознатият толкова вонеше на алкохол, че Инди извърна лице.
Човекът отстъпи, сякаш се изплаши да не бъде нападнат. Инди протегна ръце, за да покаже, че не възнамерява да му стори нищо лошо, но той продължаваше да го гледа подозрително. Явно беше от някакъв смесен произход: продълговатите му азиатски очи контрастираха с широките скули, загатващи славянска жилка.
— Търся Рейвънуд — каза Инди на английски. Какъв абсурд! Посред нощ в тази пустош да питаш за някого, и то на неразбираем език. — Един човек на име Рейвънуд — повтори той.
Непознатият го гледаше зяпнал, недоумяващ.
— Да поз-на-ва-те ня-кой на и-ме Рей-вън-уд? — попита отново Инди така, сякаш говореше на малоумен.