— Рейвънуд? — повтори човекът.
— Точно така, приятел.
— Рейвънуд. — Непознатият все едно се наслаждаваше на думата като на някаква екзотична подправка.
— Да. Правилно. Може би цяла нощ ще седим тук и ще си мърморим — каза Инди отчаян. Започна да го наляга умората.
— Рейвънуд. — Непознатият се усмихна и посочи надолу по улицата. Инди видя някаква светлина в далечината. Човекът сви ръка в шепа и я доближи до устните си, като чаша, от която отпива. Продължавайки да сочи в същата посока, той закима енергично. Инди разбра, че трябва да тръгне към светлината.
— Много съм ви задължен — каза той, влезе в колата и подкара нататък.
Скоро наближи нещо като таверна, над която висеше надпис на английски „Гарвана“. Пияният беше сбъркал. Е, щом това е единствената кръчма, отворена по това време, по-добре да влезе и да попита дали някой не знае нещо за археолога. От кръчмата се носеше врява, каквато могат да вдигат само хора, които от доста часове убиват времето си в пиене. Стана му приятно да види признак на живот в тази пустош, прииска му се и той да бъде сред тях. Хубава работа — рече си той. — Да не си бил целия тоя път, за да се натряскаш като турист, който иска да вкуси от всичко в чуждата страна. Имаш цел. Ясна цел.
Той се упъти към входа. Къде ли не съм бил — каза си, — но това място бие всички рекорди. Вътре се беше събрала странна компания, имаше хора от всички раси. Сякаш някой беше гребнал с черпака в казана от народности и го беше изсипал тук, сред тази тъмница. Това е върхът. — засмя се Инди на себе си. Шерпи, планински водачи, непалци, монголци, китайци, индийци, брадясали алпинисти, готови всеки момент да се търкулнат в пропастта на забравата. Сбирщината си я биваше.
Ясно — помисли си той, — по всичко личи, че се намирам в Непал. Това са контрабандисти на наркотици, бандити. Инди затвори вратата след себе си и на полицата зад дългия бар забеляза огромен препариран гарван със злокобно разперени криле. Какъв зловещ символ! — помисли си той, смутен от странното съвпадение между името на Абнър и името на тази кръчма. Дали беше съвпадение наистина? Сред миризмата на пот, алкохолните изпарения и тютюневия дим Инди разпозна сладкия аромат на хашиш.
Нещо ставаше на бара, където се беше струпала цялата клиентела. Сигурно се надпиваха, защото на тезгяха бяха подредени празни чаши. Един едър мъж, който едва се държеше на крака, крещеше нещо с австралийски акцент и протягаше ръка към следващото си питие.
Инди се приближи. Точно така — надпиваха се. Кой ли беше съперникът на австралиеца? Той се опита да си проправи път през навалицата.
И в следващия миг му се зави свят, усети стягане, пронизваща болка в гърдите. Времето спря — пред очите му изникна образ от миналото, недокоснат, непокътнат от времето. Илюзия. Мираж. Инди разтърси глава, за да се увери, че не сънува.
Марион.
Разпуснатата тъмна коса падаше на вълни по раменете й; в големите й кафяви очи, които обхождаха околния свят с лека насмешка и недоверчивост, прозираше интелект; ах тези очи, които те пронизваха и отгатваха най-съкровените ти желания! Може би само извивката на устните й се бе променила и тялото й бе понаедряло. Но това беше Марион, същата, каквато я помнеше.
И ето че се надпиваше с някакъв австралийски мечок! Той не смееше да помръдне, докато тълпата се надпреварваше да залага. И за най-наивния зрител беше повече от ясно, че австралиецът не може да бъде победен от някаква си жена, висока не повече от метър и петдесет. Но тя пресушаваше чаша след чаша, не оставаше по-назад от него.
Нещо вътре в Инди, дълбоко в душата му, се размекна. Прииска му се да я изведе от това нелепо място. Не — каза си. — Тя вече не е дете, вече не е дъщерята на Абнър, а самостоятелна жена, и то красива. Много добре знае какво прави. Сама може да се грижи за себе си — дори тук, сред тази пъстра банда неудачници, мошеници и пияници. Марион гаврътна поредната чаша. Тълпата изрева. Струпа още пари на бара. Още възгласи. Австралиецът залитна, посегна към поредното си питие и в следващия миг падна назад като посечено дърво. Изумително! Марион отметна черната си коса, събра парите и извика нещо на непалски към зяпачите. По тона й Инди разбра, че обявява край на забавлението им за тази вечер. Но на бара имаше още една чаша и те нямаше да помръднат, докато не я изпие.
Тя се огледа, каза: „Глупаци!“, след което пресуши и нея. Тълпата отново нададе рев, Марион размаха ръце и посетителите започнаха неохотно да се разпръсват. Барманът, висок непалец, ги подкара към изхода с дръжка от брадва в ръка. За да затвориш подобна кръчма, момееш да си послужиш и с нещо по-сериозно от брадва — помисли си Инди.