В далечината, обвит в гъста зеленина, се виждаше Храмът.
Инди бе обзет от вълнение, от усещането за исторически момент, за вечност, за онова перпетуум-мобиле, поради което някой си Индиана Джоунс можеше да види през 1936 година нещо, съградено две хиляди години по-рано. Изпита страхопочитание и се почувствува нищожен.
Гледаше това човешко творение и се дивеше на енергията, с която бе създадено тук, в сърцето на безмилостната джунгла.
От вцепенението му го изтръгнаха виковете на индианците. Трима вече тичаха обратно по пътеката. Баранка бе насочил към тях пистолета си, но Инди го сграбчи за китката и леко я изви.
— Не — каза той.
Баранка го изгледа сърдито:
— Те са страхливци, сеньор Джоунс.
— Не ни трябват повече. Защо да ги убиваме?
Перуанецът прибра пистолета си. Погледна Сатипо, после отново впери очи в Инди.
— Ако не са индианците, сър; кой ще носи провизиите? Не сме се разбирали ние със Сатипо да вършим черната работа.
Инди забеляза тъмния хлад в зениците му. Не можеше да си представи този човек усмихнат. Нямаше светъл лъч в душата му. Инди си спомни, че и друг път е срещал такива безжизнени очи — на една акула.
— Ще се освободим от тия провизии. Сдобием ли се с онова, за което сме тръгнали, ще се върнем при самолета още преди мръкнало. Не ни трябват вече провизии.
Баранка си играеше с пистолета. Дай му на такъв само спусък да натиска — помисли си Инди. Трима повече или по-малко мъртви индианци не бяха от значение за него.
— Прибери този пистолет — каза Инди. — Не обичам много пистолетите, Баранка, освен, ако не съм аз с пръст на спусъка.
Баранка вдигна рамене и погледна Сатипо. Помежду им се установи безмълвно разбирателство. Ще чакат подходящ момент — досети се Инди.
Останалите двама индианци, които Сатипо беше подбрал и подкарал пред себе си, бяха като изпаднали в транс. Сатипо се наведе и измъкна нещо от кората на едно дърво. Беше малка стрела.
— Ховитите — изрече той. — Отровата е още прясна, отпреди три дни, сеньор Джоунс. Сигурно са по петите ни.
— Ако знаеха, че сме тук, отдавна нямаше да сме между живите — каза Инди спокойно.
Той взе стрелата. Жестоко, но ефикасно. Замисли се за ховитите, за легендарната им свирепост, за дълголетната им привързаност към храма. Суеверието не им позволяваше да се доближат до него, но от ревност бяха готови да убият всеки, който се опита да го стори.
— Хайде да вървим — рече той. — Да свършваме.
Отново си запроправяха път през гъсталака. Изведнъж Инди замръзна на място. Беше забелязал, че единият индианец надзърта зад някакъв дебел клон. Чу се неистов вик. Инди се обърна и се втурна нататък с нож в ръка точно когато индианецът, все още крещейки, се шмугна в джунглата. Обзет от паника, и последният кечуа хукна подире му и изчезна. Инди погледна зад дебелия клон, готов да забие ножа си в онова, което толкова беше изплашило индианците.
То беше там, сред кълбата изпарения.
Изсечен от камък, потънал в безвремие, с лице разкривено като в най-страшните кошмари, стоеше един от демоните на чачапоите. Очевидно злото каменно лице бе поставено тук, за да пази храма, да прогонва всеки, който се упъти насам. Истинско произведение на изкуството — помисли си Инди и се почуди кои са били създателите му, в какво са вярвали и какво е било това религиозно страхопочитание, дало вдъхновение за направата на подобна ужасяваща статуя. Той протегна ръка и докосна демона по рамото.
Но имаше нещо друго, нещо по-обезпокоително и по-странно дори от каменното лице. Неестествената тишина.
Всичко беше замлъкнало. И птици, и насекоми. Ни полъх, ни потрепване. Листа и клони бяха застинали. Какво мъртвило! Сякаш всичко се бе спотаило под заканата на нечия разрушителна десница. Той се пипна по челото. Студена, ледена пот. Призраци. Мястото беше пълно с призраци. Сигурно такава е била тишината преди Сътворението.
Той продължи напред, следван от двамата перуанци, които изглеждаха странно смирени.
— Какво е това, за Бога? — попита Баранка.
Инди вдигна рамене:
— Някаква стара джунджурия. Какво друго? Във всеки чачапойски дом трябва да има такава.