— Да се махаме!
— Ами медальонът? — Той тук ли е?
Марион ритна един горящ стол. От тавана се откърти една греда и се стовари на пода сред облак от пепел и искри.
— Забрави го! — изрева Инди. — Излизай оттук! Веднага!
Но Марион се втурна към мястото, където Тохт бе изпуснал медальона. Кашляйки, опитвайки се да не диша, със смъдящи, насълзени от черния пушек очи, тя се наведе, вдигна медальона с висящия край на шала си и потърси с поглед дървената кутия.
Невероятно! Пепел! Пет хилядарки на дим!
Индиана Джоунс я сграбчи за ръката и я затегли към изхода.
Измъкнаха се навън малко преди таванът да се срути и пламъците да изригнат към небето.
Пепел, жар, горящи греди танцуваха танца на унищожението в студената лунна нощ. Инди и Марион гледаха пожара от отсрещния тротоар.
Той все още я държеше за китката. Това докосване. Толкова време бе минало, а само при допира до него краката й се подкосяваха. Тя издърпа ръката си.
Пожарът се разгаряше вее повече. Гредите съскаха, пукаха, пращяха.
— Мисля, че си ми длъжник — каза най-после Марион. — Страшно си ми задължен.
— За какво например?
— Ей, за това. — Тя му показа медальона. Сега съм твой съдружник.
— Съдружник ли? — учуди се той.
— Точно така.
Никой от тях не забеляза Арнолд Тохт, който се отдалечи из тихите улички.
— А сега накъде? — попита Марион, щом се настаниха в колата. Инди не отговори веднага.
— Към Египет.
— Египет ли? — Марион го разглеждаше в профил. На най-екзотичните места ме водиш.
Край пътя израсна внушителният силует на Хималаите. Изведнъж чу смеха на Марион и го обзе лошо предчувствие.
— Какво смешно има? — попита той.
— Ами ти. Ти с твоя камшик.
— Все пак ти спасих живота.
— Не можах да повярвам на очите си като те видях. Помня как се упражняваше всеки ден. Празните бутилки върху зида и ти пред тях с камшика.
Инди беше луд по камшиците още от дете. Като седемгодишен бе гледал един пътуващ цирк, зяпал бе с ококорени опи как цирковият артист разбива на пух и прах разум и логика.
— Ходиш ли някъде без него? — попита тя.
— Никога не го нося на лекции.
— Обзалагам се, че спиш с него обаче.
— Е зависи.
Марион замълча, взряна в хималайската нощ.
— Зависи от какво? — попита тя.
— Ами познай!
— Мисля, че познах.
Той я погледна и отново впери очи в пътя.
РАЗКОПКИТЕ В ТАНИС, ЕГИПЕТ
Нажежените от палещото слънце пясъци се простираха от хоризонт до хоризонт. На такова място човек лесно би могъл да си представи светът опустошен — без сгради, без растителност, обезлюден. Обезлюден. Мисълта му допадна. Винаги бе смятал подлостта за най-универсалната разменна монета и доста често си бе служил с нея. Ако не към подлост, хората прибягваха към насилие.
Той дръпна козирката над очите си и се отправи към разкопките. Всичко беше организирано до най-малка подробност и усложнено. Но какво да се прави, такъв беше стилът на германците. Помпозно-церемониален. Белок пъхна ръце в джобове и се загледа в струпаната техника: камиони, булдозери. Арабите копаеха, а немците ги надзираваха. Глупакът Дитрих, който се мислеше за ръководител на акцията, лаеше наляво-надясно и търчеше като преследван от торнадо.
Белок се спря — гледаше, без да вижда какво става наоколо, припомняйки си срещата с Фюрера. Дребният германец го бе притеснил с ласкателствата си: „Доколкото разбирам, вие сте най-добрият специалист в света по тези въпроси, а на мен ми трябва тъкмо най-добрият.“ Фалшив и прост. Престорените комплименти полека-лека бяха преминали в несвързана тевтонска риторика за двехилядолетната история на Райха, за грандиозния план с историческо значение, който можеше да бъде замислен само от един луд. Ужасен при мисълта, че съдбата на който и да е народ би могла да попадне в ръцете на този безумец, Белок бе престанал да го слуша. „То се знае, искам Кивота! Кивотът принадлежи на Райха. Подобни ценни антики принадлежат на Германия.“
Белок затвори очи — слънцето беше ослепително. Мъчеше се да не чува глъчката при разкопките — виковете на германците, стоновете и пъшкането на арабите. Кивотът — мислеше си той — не принадлежи никому, но тайната му, ако изобщо има някаква тайна, е моя.
Той отново отвори очи — пред него зееха огромните кратери в пясъка. Обзе го трепетно вълнение, предвкусваше победата, чувствуваше я, предусещаше върховния миг, чуваше възгласите. Извади ръка от джоба и погледна медальона върху дланта си. Изведнъж го изпълни необяснимо опиянение и той се изплаши да не му се поддаде. Копнееш за нещо толкова дълго, толкова жадуваш да го откриеш, че накрая те обзема почти божествена лудост. Сигурно от подобна лудост са били обладани светиите и зилотите.