Реалният свят внезапно избледня пред яркото страховито видение: Белок усети почти магнетично притегляне към някаква невъобразима космическа сила, крехката тъкан на действителността се разкъса и в миг го осени удивително прозрение. Може би — усмихна се той и стисна в ръка медальона. Сети се за провала на онези глупаци, които Дитрих бе изпратил в Непал, и потръпна от отвращение.
Все пак бяха свършили работа. Хленчещият Тохт му бе показал раната си с надеждата да събуди у него съчувствие. На дланта му беше отпечатано съвършено копие на истинския медальон, който бе изтървал в последния момент. После, разбира се, седя часове, дни, докато Белок с големи мъки и изключителна прецизност успя да пресъздаде оригинала. Е, накрая направи копие, но това не беше истинският медальон, историческият. Размерите и пропорциите бяха сравнително точни и щяха да му помогнат в изчисленията, но оригиналът му беше страшно необходим.
Белок пусна медальона обратно в джоба си и се приближи към Дитрих. Дълго време мълча, наслаждавайки се на неудобството, което пораждаше у германеца със самото си присъствие.
— Добре върви, нали? — каза най-после Дитрих.
Белок кимна. Мислеше за друго. Безпокоеше го новината, която един от лакеите на Дитрих бе донесъл от Непал — за Индиана Джоупс.
Естествено трябваше да се сети, че Джоунс ще се появи на сцената рано или късно. Винаги му бе създавал неприятности, макар че досега победата бе на негова страна. Просто на американеца му липсваха хитрост и инстинкт, безпощадност.
И ето, че сега го бяха видели в Кайро с дъщерята на Рейвънуд.
— Взехте ли решение по другия въпрос, за който говорихме?
— Струва ми се, че да — отвърна Белок.
— Взели сте, предполагам, правилното решение?
— Често сте арогантен в предположенията си, драги.
Дитрих замълча.
— Макар че в случая сте на верен път — усмихна се Белок.
— Имате ли нужда от моята помощ?
Белок кимна.
— Мисля да оставя подробностите на вас.
— Естествено.
КАЙРО
Нощта бе топла и тиха, но задушна. Въздухът беше сух, сякаш и последната капчица влага се бе изпарила през деня. Трудно се дишаше. Инди седеше с Марион в едно кафене и не откъсваше поглед от вратата. От няколко часа се движеха по странични улички, избягваха оживените места и въпреки това не го напускаше чувството, че ги следят. Марион беше капнала от умора, дългата й коса беше влажна от пот. Започнала да губи търпение, тя го гледаше с укор над чашата си, а той наблюдаваше посетителите и от време на време вдигаше лице, за да усети лъха от проскърцващия вентилатор на тавана.
— Да ми беше казал докога ще се влачим така! — упрекна го Марион.
— Влачим ли се?
— И за слепеца е ясно, че се крием от някого, Джоунс. Започвам да се чудя защо напуснах Непал. Заведението вървеше добре, докато не дойде ти да ми го подпалиш.
Инди я гледаше усмихнат. Прекрасна беше, когато бе ядосана. Той се пресегна и я погали по ръката.
— Крием се от разни шегаджии като онези в Непал.
— Добре. Съгласна съм, но докога?
— Докато се уверя, че е чисто.
— Чисто ли? И какво ще правим, като стане чисто? Какво си намислил?
— Имам тук някои приятели.
Тя въздъхна и допи кафето си, след което се отпусна на стола и затвори очи.
— Събуди ме, като решиш нещо.
Инди стана и я дръпна.
— Хайде! — каза той. — Сега е моментът.
— Точно сега, когато се опитвах да поспя за хубав тен?
Излязоха навън, Инди се огледа, хвана Марион за ръка и закрачи надолу по улицата, която беше съвсем безлюдна.
— Ще ми кажеш ли накъде сме се запътили?
— Към къщата на Салах.
— А кой е Салах?
— Най-добрият копач в Египет.
Дано да живее на същото място! Да не се е преместил! И дано да работи на разкопките в Танис! — помисли си Инди.
Малко по-надолу улицата се разклоняваше.
— Насам! — каза той и затегли Марион след себе си.
Тя въздъхна, прозя се и се затътри подире му.
Нещо в мрака се раздвижи, един силует се отдели от стената и се плъзна безшумно след тях по асфалта.
Салах посрещна Инди така, сякаш са се разделили само преди няколко дни, а всъщност не бяха се виждали от години. Салах си беше същият — енергичен, весел, гостоприемен, с живи, умни очи, които одухотворяваха мургавото лице. Едрата му жена, Файа, покани гостите вътре и ги настани.
Инди беше трогнат от сърдечността на домакините. Уютът и спокойствието на дома го предразположиха, накараха го мигновено да се отпусне. Файа започна да нарежда върху масата едно след друго блюда, които бе приготвила за броени минути пред очите им. Около друга маса бяха насядали децата.