Марион бе мъртва! Той я уби! Не може да бъде! Инди затвори очи, вече нищо не чуваше. Слънцето изгаряше клепачите му. След време тръгна и вървя дълго — всичко му бе станало безразлично. Как можа да застреля шофьора! Защо го направи? Трябваше да предположи, че ще се взриви. Първо й провали живота, а сега й го отне — упрекваше се Инди. Вървеше по тесните улици сред тълпата и място не можеше да си намери.
Болеше го повече, отколкото бе предполагал, непоносима мъка го душеше. Имаше само един лек. Той се отправи към кръчмата, където се бе уговорил да се срещне със Салах. Цялата история около Кивота вече принадлежеше към едно далечно минало, към друг живот, друг свят.
Той самият бе станал друг човек. Наближи кръчмата. Окаяно място. От прага го обви гъст тютюнев дим, лъхна го миризмата на разлян алкохол. Инди седна на един от високите столове край бара, поръча си пет чаши уиски и започна да ги пресушава една след друга, чудейки се все по-настоятелно защо едни хора се гипсират от алкохола, а други стават шумни като пренавити часовници. Какъв беше този механизъм, така необходим за общуването между хората, който едни притежаваха, а други не? Този въпрос доста се повъртя в ума му, докато накрая се обезсмисли и взе да блуждае сред алкохолните възприятия като призрачен кораб.
Инди тъкмо се пресягаше за друга чаша, когато нещо го докосна по ръката. Той се извърна и видя маймуната, седнала на бара. Глупавия примат, към когото Марион толкова се бе привързала. Спомни си, че това гадно създание целуна Марион по бузата. Добре, Марион те харесваше, затова ще те изтърпя.
— Искаш ли да пийнеш, маймунке?
Маймуната наклони глава, вперила очи в него. Барманът същото гледаше, сигурно го мислеше за избягал от лудницата. В този момент го наобиколиха трима европейци — германци, ако се съдеше по акцента им.
— Един човек иска да се види с вас.
— Тук съм седнал да пия с моя приятел.
Маймуната се поразмърда.
— Един човек не моли, а настоява да се види с вас.
Вдигнаха го от стола и го повлякоха към някаква стая. Маймуната се разбъбри, разпищя се и ги последва.
В стаята беше много задимено, очите го засмъдяха.
Зад една маса в дъното седеше някакъв човек. Инди отдавна знаеше, че срещата с французина е неизбежна. Рьоне Белок пиеше вино и въртеше на пръста си верижка, на която беше окачен часовник.
— Сега пък маймуна! — възкликна Белок. — Няма що, наистина подбираш приятелите си!
— Ще се пръснеш от остроумие, Белок!
Французинът сви устни:
— Винаги са ме смайвали готовите ти отговори. Още от студентските години. Много са сдържани. Не може да се каже, че са дръзки.
— Идва ми да те убия.
— А-а, разбирам порива ти. Но трябва да ти напомня, че не бях аз този, който въвлече мис Рейвънуд в тази печална история. Безпокои те съвестта ти, драги, чувството ти за отговорност, прав ли съм?
Инди се отпусна в стола срещу Белок, който се наведе напред:
— Дразни те и това, че ти чета мислите, Джоунс. Истината е, че донякъде си приличаме.
— Не ставай гаден! — промърмори Инди. Очите му бяха налети с кръв.
— Ето например — продължи Белок, — археологията винаги е била нашето кредо, нашата религия. И двамата малко или много сме се отклонили от така наречения прав път. И двамата сме се посветили на случайните съмнителните сделки. Методите ни не се различават кой знае колко. Аз съм нещо като твое отражение. Колко му е да станеш като мен, професоре? А? Като понаточим малко инстинкта ти за унищожение?
Инди мълчеше. Думите на Белок достигаха до него приглушени, като в мъгла.
Говореше глупости, чисти глупости, които звучаха убедително заради чаровния френски акцент, а Инди чуваше само съскането на скритата зад помпозните фрази змия.
— Не си ли съгласен, Джоунс? Сам прецени: Какво те води тук? Безумното желание да намериш Кивота, нали така? Старата мечта да откриеш античната безценна реликва, жаждата за, може да е някакъв вирус, който подклажда страст към миналото. — Белок се усмихваше, продължавайки да върти верижката. — Я виж този часовник. Евтиния. Боклук. Занеси го в пустинята и го зарови. След хиляда години ще бъде безценен. Хората ще се избиват заради него. Хора като теб и мен, Джоунс. Кивотът, разбира се, е друго нещо. Той няма да ни донесе кой знае каква печалба, никой от нас не се заблуждава. Но сме трескави, алчни, приятелю. Това е общият ни порок.
Французинът стана сериозен. Погледът му беше изцъклен, зареян, невиждащ. Все едно говореше на себе си.