— Нали разбираш какво представлява Кивотът? Той е като радиопредавател, чрез който може да се общува с Бога. И аз съм на път да го открия, почти съм го открил. От години чакам този момент. Не ме интересува печалбата, материалните придобивки. Искам да видя какво има вътре.
— Значи ти вярваш в мистичното, в силата на Кивота, така ли, Белок? — попита Инди.
Белок го погледна снизходително и се облегна назад, допирайки пръстите си един в друг.
— А ти не вярваш ли?
Инди сви рамене.
— А-а, не си сигурен, така ли? Дори и ти не си сигурен. — Белок сниши глас: — Аз пък съм повече от сигурен, Джоунс. Абсолютно съм категоричен. И за миг не се съмнявам. Всичките ми проучвания ме водят до това заключение. Просто знам.
— Не си с всичкия си — каза Инди.
— Жалко, че не се разбрахме — продължи Белок. — Доста пъти си ме амбицирал, а това е такава рядкост за отегчени хора като мен.
— Радвам се, че е така, Белок.
— И аз се радвам наистина. Но всяко нещо има край.
— Мястото не е много уединено за извършване на убийство.
— Няма значение. Арабите няма да се месят в отношенията между европейци. Не ги интересува дали се избиваме или не.
Белок се изправи усмихнат и кимна към помощниците си.
— Надявам се, че си научил нещо от разговорчето си с Бога, Белок — каза Инди, опитвайки се да печели време.
— Естествено.
Инди изтрезня. Нямаше да успее да извади пистолета си, нито пък камшика. Екзекуторите седяха точно зад гърба му.
Белок погледна часовника си.
— Кой знае, Джоунс? Може би има задгробен живот и нашите души отново ще се срещнат. Забавно ми е, като си помисля, че и там ще те правя на глупак.
Внезапно избухна врява — хор от детски възбудени гласчета като в коледна утрин.
Белок погледна смаян към вратата и в този миг нахълтаха деветте деца на Салах и обкръжиха Инди — по-малките седнаха в скута му, а по-големите го наобиколиха. Едно тръгна да се катери по раменете му, а друго прегърна глезените му. Белок се намръщи:
— Да не мислиш, че ще отървеш кожата? Че този щит от детски телца ще спаси живота ти?
— Нищо не мисля.
— Типично за теб!
Децата вече дърпаха Инди към вратата. Сигурно Салах е решил да ги пусне вътре, за да го спасят, като го измъкнат от този бар. Как е могъл да рискува така?
Белок отново седна и скръсти ръце. На лицето му беше изписана досадата на родител, отегчен от ученическо представление. Той поклати глава:
— На следващото заседание на Международната асоциация по археология ще развеселя аудиторията, като й разкажа как престъпваш законите за експлоатация на детски труд, Джоунс.
— Ти дори не си член на тази асоциация.
Както гледаше усмихнат децата, Белок изведнъж подаде знак на своите съдружници и те прибраха оръжието си.
— Децата и кучетата са слабото ми място, Джоунс. Можеш да изразиш благодарността си в удобна за теб форма. Но не се надявай, че и следващия път, когато се срещнем, ще те спасят разни дребни дечица.
Инди бързо отстъпваше назад. Прекрачи прага и се измъкна навън. Децата се бяха вкопчили в него като в любима играчка. Пред входа чакаше камионът на Салах — това беше първата приятна изненада за Инди в този ден.
Белок допи виното си и чу как камионът потегли. Докато шумът от мотора заглъхваше, той, изненадан от самия себе си, разбра, че не е готов да убие Инди. Още не бе дошло времето. И то не заради децата, те не играеха никаква роля, а по-скоро заради нещо дълбоко в него самия, което му нашепваше, че трябва да запази Джоунс, да го остави да поживее още малко.
Има и по-ужасни неща от смъртта — помисли си той.
Предвкусваше агонията, която ще преживее Джоунс. Първо момичето — естествено прекрасно наказание, прекрасно мъчение, и второ — прощаването с Кивота, който щеше да му се изплъзне.
Белок отметна назад глава и се разсмя. Неговите съдружници, немците, неуспели да задоволят садистичния си апетит, го гледаха недоумяващо.
— Твоите деца имат страшен усет — улучиха точния миг, на което биха завидели и офицерите от американския флот, Салах — каза Инди в камиона.
— Разбрах какво става и трябваше да действам бързо — отвърна Салах.
По тъмната, слабо осветена улица притичваха хора, бързаха да се отдръпнат от пътя му. Децата отзад пееха и се смееха. Невинни душици — помисли си Инди, спомняйки си онова, което искаше да забрави.
— Марион.
— Да, знам — каза Салах, — научих какво е станало. Много ми е мъчно. Как да те утеша? Как да ти помогна да надвиеш мъката си?
— Нищо не помага, Салах.
— Разбирам.
— Но можеш да ми помогнеш за друго. Да натрия носовете на онези негодници.