— Дадено, Индиана. По всяко време. Салах замълча, наближаваха къщата му.
— Има доста новини — каза той след малко. — Някои от тях не са много добри. Отнасят се за Кивота.
— Хайде, разправяй, не ме щади!
— Ей-сега. Нека влезем вътре. А по-късно, ако искаш, ще идем при имама, за да ти разчете надписите.
Инди започваше да усеща махмурлука. Тъпа болка пулсираше в главата му. Ако беше трезвен и интуицията му не бе притъпена от алкохола, навярно щеше да забележи мотора, тръгнал още от самия бар подир тях. Но дори и да го бе забелязал, нямаше да разпознае мотоциклетиста, който беше много добър дресьор на маймуни.
Инди и Салах седнаха на открито, във вътрешния двор. Салах стана и неспокойно закрачи напред-назад.
— Белок се е сдобил с медальона.
— Какво? — Инди машинално бръкна в джоба си и пръстите му напипаха старата вещ. — Грешиш.
— Има копие на същия медальон с кристал в средата и надписи по края.
— Не разбирам — каза Инди ужасен. — Никога не съм предполагал, че може да има дубликат. Нищо не разбирам.
— И още нещо, Индиана.
— Казвай!
— Сутринта Белок влезе в Залата с картите и когато излезе, ни даде инструкции къде да копаем — на ново място, доста встрани от разкопките.
— Кладенецът на душите — каза Инди примирено.
— Така предполагам, ако е направил изчисленията в Залата с картите.
Инди запляска нервно с ръце. Отново извади медальона.
— Сигурен ли си, че беше като този?
— Видях го.
— Пак го разгледай, Салах. Египтянинът взе медальона и внимателно го огледа.
— Може би има разлика.
— Какво?
— Мисля, че медальонът на Белок има надписи само от едната страна.
— Сигурен ли си?
— Горе-долу.
— Добре — каза Инди. — Сега единственото, което искам, е да разгадаем надписите.
— Тогава да вървим.
И те тръгнаха. Инди бързаше напред, Салах го следваше мълчаливо. Сега вече не го интересуваше единствено Кивотът. Заради паметта на Марион трябваше да стигне до Кладенеца на душите преди Белок. За да не се обезсмисли смъртта й. Ако изобщо смъртта можеше да има някакъв смисъл.
В камиона ги чакаше маймуната. Кога ли ще се отървем от това животно? — помисли си Инди. — Още малко, и ще започне да ме нарича „татко“. Беше се сетил за шегата на Марион, че приличала на него. Маймуната бъбреше нещо и потриваше ръце.
Камионът се отдалечи. Не след дълго от мрака изникна мотоциклетистът и го последва.
Къщата на имама се намираше на едно възвишение в покрайнините на Кайро. Странната постройка напомняше на Инди на обсерватория. И наистина, когато се приближиха със Салах и маймуната, от един отвор в покрива се подаде дулото на огромен телескоп.
— Имамът е човек с разностранни интереси, Индиана. Свещеник, учен, астроном. Ако някой може да разчете надписите, това е той.
Едно момче им отвори и им кимна да влязат.
— Добър вечер, Абу — каза Салах. — Това е Индиана Джоунс. Индиана, това е Абу, ученикът на имама.
Инди поздрави и се усмихна. Нямаше търпение да се види с учения, който в това време излезе да ги посрещне. Старецът беше облечен в протрити дрехи; ръцете му бяха осеяни с кафяви петна от възрастта, но очите му светеха от жизненост и любознателност. Той наведе глава за поздрав. Последваха го в кабинета му — просторна стая, отрупана с ръкописи, възглавници, карти, пергаменти. По всичко личеше, че този човек е посветил целия си живот, всеки миг от съществуването си на познанието. Инди му подаде медальона. Той го взе и се упъти към масата в дъното на стаята, където под светлината на настолната лампа заразглежда надписите. Въртеше предмета в ръце, присвиваше очи. Инди и Салах седнаха на възглавниците, а маймуната се настани помежду им. Салах я поглади по врата.
Тишина.
Старецът отпи глътка вино и записа нещо на едно листче. Инди беше неспокоен, изгаряше от нетърпение. За имама времето сякаш изобщо не съществуваше.
— Търпение — прошепна Салах.
Бързай! — умоляваше го наум Инди.
Мотоциклетистът спря на известно разстояние от къщата. Остави мотора си и се прокрадна покрай осветените прозорци, докато намери кухнята. Прилепи се до стената, за да не го види Абу, който миеше фурми на умивалника, и зачака. Абу сложи фурмите в една купа, постави я на масата. Преследвачът не помръдваше, беше станал почти безплътен, като сянка. Момчето нареди върху една табла гарафа с вино и няколко чаши и излезе от кухнята. Чак тогава преследвачът прескочи през прозореца, извади едно шишенце от джоба си, огледа се предпазливо и поръси с някаква течност фурмите. После се спря, защото чу стъпките на момчето и безшумно се прехвърли обратно през прозореца на улицата.