— Там ще чакаме — каза той. Инди изтри пресъхналите си устни с опакото на ръката си. — И успех! — пожела му арабинът, след което се качи в камиона и потегли, вдигайки подире си кълба пушилка.
Инди и Салах продължиха още няколко мили и спряха. Слязоха от камиона, изкачиха се на една дюна край пътя, легнаха и погледнаха надолу. Пред тях бяха разкопките. По размерите на обекта, по струпаните машини и работници личеше, че Фюрера желае на всяка цена да намери Кивота. Беше претъпкано с камиони, булдозери, палатки. Имаше стотици копачи и още толкова надзиратели, които в униформите си нелепо контрастираха с околния пейзаж. На няколко места зееха изкопи — изровени и след това изоставени основи на сгради и улици. Отвъд тях беше излята бетонна писта.
— Никога не съм виждал такива гигантски разкопки — каза Инди.
— Залата с картите — рече Сал ах, сочейки към огромна пясъчна купчина, сред която имаше изкоп, обграден с въже.
— В колко часа я огрява слънцето? — попита Инди.
— Малко след осем.
— Нямаме много време. — Инди погледна ръчния часовник, който бе взел назаем от Салах. — Къде копаят германците за Кладенеца на душите?
Салах посочи към струпаните малко по-нататък камиони и булдозери. Инди стана.
— У теб ли е въжето?
— Разбира се.
— Тогава да вървим!
Един от арабите седна зад волана и подкара камиона към разкопките. Инди и Салах слязоха и започнаха да се прокрадват между палатките към Залата с картите. Инди носеше жезъла, чудейки се докога ли ще остане незабелязан с тази дълга тояга в ръка. Подминаха няколко униформени германци, които почти не им обърнаха внимание: събрали се бяха на групичка, пушеха и разговаряха на утринното слънце. Скоро Салах даде знак да спрат — бяха стигнали до Залата с картите. Инди се огледа и се запъти колкото се може по-естествено към ръба на изкопа. Виждаше се таванът на древната зала. Той затаи дъх и погледна към Салах, който извади въжето изпод полите си и завърза края му за един варел с автомобилно масло. Инди спусна жезъла в дупката, усмихна се на Салах и стисна края на въжето. Салах беше напрегнат, плувнал в пот. Инди започна да се спуска.
Най-после! Прочутата Зала с картите! При други обстоятелства щеше да настръхне при мисълта, че може да попадне в нея, щеше да обикаля, да разглежда. Но не и сега. Той стъпи на пода, подръпна въжето и Салах веднага го изтегли. Дяволски е трудно за запазиш самообладание на подобно място — помисли си той. Цялото помещение беше изпъстрено с фантастични фрески и осветено отгоре. Инди се приближи до миниатюрния макет на град Танис, изработен от камък до най-дребния детайл. Толкова великолепно беше направен, че човек просто всеки момент очакваше да види фигурки на хора по улиците. Възхитен и слисан, Индиана си представи какво огромно търпение и майсторство са били вложени в изработката му.
Отстрани на макета бяха вградени мозаечни плочки. Помежду тях имаше вдлъбнатини с гравиран символ за всяко годишно време. В тези вдлъбнатини очевидно се поставяше жезълът. Инди извади медальона, взе жезъла и погледна към пречупения слънчев лъч, който вече бе започнал да пълзи към миниатюрния град в краката му.
Беше осем без десет. Не му оставаше много време.
Салах беше събрал и намотал на руло въжето и тъкмо отиваше към варела, за да го отвърже, когато видя, че наблизо спира някакъв джип.
— Ей, ти! — викна един от германците в колата.
Салах се усмихна глуповато.
— Точно така, ти! Какво правиш там?
— Нищо, нищо. — Салах наклони глава, придобил най-невинно изражение.
— Я донеси това въже насам! — заповяда германецът. — Тоя проклет джип затъна.
Салах се поколеба, отвърза въжето и им го занесе. В това време пристигна и някакъв камион, който спря пред джипа.
— Завържи въжето за двете коли! — нареди германецът.
Салах послушно изпълни заповедта. Въжето! Отмъкваха безценното въже! Двигателите изреваха, изпод колелата захвърча пясък. Въжето се опъна. Как щеше да излезе Инди?
Египтянинът повървя малко след джипа и най-ненадейно се озова до някакъв котлон, върху който вреше голяма тенджера с ядене. Наблизо, около една маса бяха насядали германци.
— Ей, я донеси храната! — викна му един от тях. Салах го погледна безпомощно. — Да не си глух!
Арабинът се наведе сервилно, повдигна тежката тенджера и я занесе на масата. Мислеше за Инди, попаднал долу в капан. Как щеше да го изтегли без въже?
Започна да разсипва храната, като се стараеше да не обръща внимание на ругатните на войниците. Бързаше. На няколко пъти разля сос по масата, за което го нахокаха.