— Ей, я погледни как ми изцапа ризата!
Салах наведе глава, престори се на засрамен.
— Хайде, донеси вода. Побързай!
Той хукна да търси вода.
Инди взе медальона и го фиксира внимателно за края на жезъла. После постави жезъла в една от вдлъбнатините. Слънцето огря върха му. Той зачака. Отгоре се чуваха гласове — крещяха някакви германци. Но Инди не им обръщаше внимание. По-късно, ако се наложи, ще мисли за тях. Не сега.
Един слънчев лъч прониза кристала и очерта ярка ивица през миниатюрния град. В следващия миг ивицата се промени, пречупи се през призмата на кристала и светлината се концентрира в една точка. Като по някаква древна магия едно малко здание лумна цялото в червено сияние. Инди гледаше изумен този ефект, когато забеляза някакви знаци, нанесени с червена боя по съседните сгради. Боята беше съвсем прясна. Изчисленията на Белок. Или по-точно — погрешните изчисления на Белок, защото осветената сграда беше с двайсет и пет сантиметра по-близо от последния знак, отбелязан от французина.
Чудесно! Прекрасно! Най-доброто, на което можеше да се надява. Инди коленичи до миниатюрния град, извади рулетка. Опъна я между последния знак на Белок и осветената сграда, записа разстоянието в бележника си и започна да изчислява. Лицето му гореше от солената пот, която се стичаше на ручейчета по него и капеше върху ръцете му.
Салах не отиде за вода. Той притичваше между палатките, надявайки се да не го спрат отново. Оглеждаше се трескаво, търсеше ново въже. Но въже нямаше. Той тичаше, препъваше се, залиташе, молеше се никой да не го хване за някаква работа. Трябваше да направи нещо, за да измъкне Инди. Но какво?
Спря се. Между палатките се търкаляха няколко плетени коша с отворени капаци. Като няма въже — помисли си, — трябва да измислиш нещо друго. Огледа се и се запъти към кошовете.
Инди счупи жезъла на две, а медальона пъхна в джоба си. После сложи пръчките в един ъгъл, застана под отвора и погледна нагоре към яркосиньото небе. Силната светлина го заслепи.
— Салах! — извика тихо той.
Не последва отговор.
— Салах!
Пълно мълчание.
Той се огледа с надеждата да открие някакъв друг изход, но такъв нямаше. Къде ли беше Салах?
— Салах!
Тишина. Инди премигваше на ярката светлина. Чакаше.
Нещо горе се раздвижи, заспуска се надолу. В първия момент Инди го взе за въже, но не, не беше въже, а върволица от дрехи, навързани надве-натри една за друга: ризи, куртки, панталони, дори знаме със свастиката.
Инди хвана края на импровизираното въже, подръпна го, за да опита здравината му и започна да се катери. Подаде глава навън, изкачи се и се просна по корем на пясъка, докато Салах издърпваше въжето. Инди се усмихна с облекчение. Салах напъха дрехите във варела, след което двамата се отдалечиха. Провирайки се между палатките, те не забелязаха немеца, който крачеше напред-назад с лице, изопнато от нетърпение.
— Ах, ето те! Докога ще чакам тази вода!
Салах разпери ръце в израз на съжаление.
— Ами ти, мързеливецо! Защо не копаеш? — обърна се германецът този път към Инди.
Салах отиде при германеца, а Инди, покланяйки се с възхитително угодничество, се отдалечи в обратната посока.
Сега вече тичаше. Бурнусът му се развяваше между палатките.
„Спри! Върни се веднага!“ — долетя до него гласът на германеца, който очевидно беше заподозрял нещо.
Последното, което мисля да направя, е да се върна, глупако! — каза си Инди. Неочаквано пред него изникнаха двама германци. По дяволите! — рече си той и спря. Те си приказваха, палеха цигари. Пътят му беше затворен.
Той се плъзна незабелязано покрай една палатка и се мушна в нея. Ще почака тук, докато се махнат. Не могат да стоят и да приказват цял ден.
Инди изтри потта от челото си и се избърса в бурнуса. Какво странно усещане за безвремие бе изпитал в Залата с картите, сякаш, плуваше в някакъв вакуум, сякаш самият той се бе превърнал в предмет, в непокътната находка в амфората на историята. Залата с картите в Танис. Все едно да откриеш, че някоя от най-фантастичните детски приказки почива на истина. Живееш си през 1936 година със самолетите, радиоапаратите, смъртоносните оръжия, и изведнъж се натъкваш на някакъв примитивен, прост и в същото време безкрайно сложен, безупречно изваян макет, в който една-единствена сграда засилва при особено пречупване на светлината. Какво е това — алхимия, изкуство, магия? Както и да го наречеш, изминалият поток от време няма да ти помогне.
И ето, че още малко и щеше да открие Кладенеца на душите. Кивота. Той отново попи челото си. Погледна през процепа на палатката. Все още бяха там, пушеха, разговаряха. Кога ли ще се махнат? Как да се измъкне?