Изведнъж долови странен звук, нещо като мучене. Обърна се и пулсът му замря. Не вярваше на очите си — в дъното на палатката, вързана за един стол, със запушена уста седеше Марион. Тя го зовеше с умолителен поглед, имаше да му казва толкова неща, опитваше се да говори през кърпата, стегната около главата й. Той се втурна, развърза я и жадно, продължително я целуна. Когато се отдръпна, погали нежно бузата й, както би погалил дете, което се е изгубило.
— Имаха два коша — изхлипа тя — два коша, за да те заблудят. Когато реши, че съм в камиона, бях в една кола.
— Мислех те за мъртва! — възкликна той. Какво чувствуваше сега — безпределно облекчение? Освобождение от чувството за вина? Или истинско щастие, благодарност, че е жива?
— Все още дишам — каза тя.
— Направиха ли ти нещо?
Тя се поколеба като че ли се бореше с някаква своя вътрешна тревога.
— Не. Просто ме разпитваха за теб. Искаха да разберат какво точно знаеш.
Инди потри брадичката си. Защо долавяше някакво колебание у Марион? Но все още бе превъзбуден, за да се съсредоточи върху това.
— Инди, моля те, изведи ме оттук! Той е зъл.
— Кой?
— Французинът.
Той понечи да я развърже, но се спря.
— Какво има? — попита тя.
— Никога няма да разбереш какво чувствувам сега. Нямам думи да го опиша, но искам да ми вярваш. Сега ще извърша нещо против волята си.
— Развържи ме, Инди! Моля те, развържи ме!
— Точно там е работата. Ако те освободя, те ще преровят всяка педя наоколо, за да те намерят, а точно сега не мога да си го позволя. Знам къде е Кивотът и трябва да стигна до него преди тях. После ще се върна да те взема.
— Не! Инди!
— Постой мирно още мъничко.
— Негодник! Развържи ме!
Въпреки ръмженето и протестите й, Инди завърза отново носната кърпа през устата й и я целуна още веднъж — този път по челото.
— Стой мирно! Ще се върна.
„Ще се върна“ — ехо от думи, произнесени преди десет години? Очите й помръкнаха. Той я целуна пак и се втурна към изхода. Тя се опита да се придвижи със стола си.
Инди излезе навън. Германците ги нямаше. Слънцето прежуряше безмилостно. Просто те притискаше към земята.
Господи, жива е! — ликуваше той. — Жива! Идеше му да полети от радост. Тръгна към напечените дюни, към мястото на срещата с Омар и останалите работници.
Инди взе един землемерски инструмент от каросерията и го заби в пясъка. После го изравни със Залата в далечината и сверявайки изчисленията си, фиксира една точка, на няколко мили от там, където бяха, но значително по-близо от мястото, където Белок копаеше напразно. Ето там! — помисли си. — Там е Кладенецът на душите!
— Готово! — каза най-сетне той, сгъна инструмента и го прибра в камиона. Мястото беше сгушено сред дюните. Можеха спокойно да копаят.
Инди тъкмо се качваше в камиона, когато забеляза една фигура сред пясъците — насреща им с развян бурнус тичаше Салах.
— Мислех, че никога няма да дойдеш! — зарадва се Инди.
— Едва успях — каза запъхтян египтянинът.
— Да тръгваме! — викна Инди на шофьора.
Те паркираха камиона сред дюните. Възможно ли бе на такова пусто, безплодно място да бъде заровен Кивотът? Слънцето, нажежено до бяло, беше като разцъфнала роза, която всеки миг щеше да се отрони от небето.
Отидоха пеша там, където трябваше да копаят. Човек трудно можеше да си представи, че под този пясък се крие нещо. Камо ли нещо тъй вълнуващо като Кивота. Лицата на копачите бяха с цвета на печена глина. Инди се чудеше дали успяват да доживеят петдесетте при тези тежки условия.
Нарамил лопата, Салах крачеше до него.
— Мисля, че Белок ще дойде насам само ако разбере, че копае на погрешно място — каза той. — Иначе не виждам причина.
— Да си чул някой от нацистите да търси причина?
Салах се усмихна и се обърна назад — додето поглед стигаше, се простираше пясък.
— Дори един нацист не би тръгнал безпричинно из такава местност.
— Да, и ще му трябва специално разрешително от Берлин, подписано в три екземпляра — отвърна Инди. — Да вървим! Да приключваме с тази работа.
Те започнаха да копаят, да обръщат камари от пясък. От време на време спираха да пият топла като чай вода от кожените мехове. Копаха до тъмно. Жегата, попила в пясъците, не престана да ги мъчи и след залез слънце.
Белок седеше в палатката си и барабанеше с пръсти по масата, върху която бяха разстлани карти, скици на Кивота, листове със заврънкулките на собствените му изчисления. Мрачно униние го бе обзело. Беше нервен, избухлив, а и присъствието на Дитрих и неговия лакей Гоблер не допринасяше за благоразположението на духа му. Белок стана, отиде при легена и наплиска лицето си с вода.