— Още един ден-пропиляхме — каза Дитрих. — Още цял един ден.
Белок попи с хавлиена кърпа лицето си и си наля малко коняк. Той гледаше ту Дитрих, ту Гоблер, който се бе превърнал в негова сянка.
— Хората ми цял ден копаха, и за какво? — продължи Дитрих. — Кажи ми за какво.
Белок отпи от коняка си:
— Моите изчисления се основават на един дубликат, пък и археологията не е от най-точните науки, Дитрих. Като че ли не сте наясно с този факт. Може би Кивотът ще се намери в някоя съседна зала. Може би нещо много съществено все още ни убягва, — Той вдигна рамене и довърши питието си. Ненавиждаше начина, по който германците непрекъснато си завираха носа в работата му и непрекъснато кръжаха над него като че ли е някакъв ясновидец или пророк. Сега обаче се чувствуваше промяна в настроението им.
— Фюрера изисква непрекъснато да му се докладва за нашите успехи — каза Дитрих. — Той не е от най-търпеливите.
— Я си припомнете разговора ми с Фюрера, Дитрих! Да съм давал някакви обещания? Само казах, че има изгледи за успех и нищо повече.
Възцари се тишина. Гоблер застана пред газената лампа. Огромната му сянка се стори странно заплашителна на Белок.
— Момичето може да ни помогне — каза Гоблер. — Нали години наред е притежавала оригинала.
— Наистина — съгласи се Дитрих.
— Съмнявам се, че знае нещо — каза Белок.
— Струва си да опитаме.
Белок се зачуди защо го безпокои отношението им към момичето. Вече се бяха отнесли варварски с нея — бяха я заплашвали с всевъзможни изтезания, но за него беше ясно, че тя няма какво да крие. Да не би да изпитваше нещо към нея? Мисълта го ужаси. Той се загледа в Дитрих. Колко мъчително живеят тези хора във вечен страх от своя жалък, дребен Фюрер — помисли си той. — Сигурно се перчи и марширува в сънищата им, ако изобщо сънуват, което е малко вероятно, защото са лишени от въображение.
— Ако не искате да се занимавате с момичето, кажете, Белок, аз имам човек за тази работа.
Не беше моментът да демонстрира своята слабост и загриженост към младата жена. Дитрих се провикна и на мига се появи Арнолд Тохт с изпъната за поздрав ръка.
— Жената! — нареди Дитрих. — Надявам се, че я познаваш, Тохт.
— Имаме стари сметки за разчистване — каза Тохт.
— И стари белези за лекуване — добави Белок.
Тохт наведе засрамено глава.
Когато се стъмни и на хоризонта изгря бледата болезнено синкава луна, бригадата на Инди спря да копае. Бяха стигнали до тежка каменна плоча и запалиха факли, за да я огледат. В този миг най-неочаквано облаци закриха луната и светкавица проряза небето — тризъбецът й вещаеше внезапна буря.
Мъжете мълчаливо извадиха инструменти от камиона, с големи мъки повдигнаха тежкия камък и го отместиха. Пред смаяните им погледи зейна Кладенецът на душите. Беше десетина метра дълбок, стените му покрити с йероглифи и други изсечени в камъка знаци. Плочата се придържаше от две огромни статуи. Удивителна конструкция! На светлината на факлите кладенецът изглеждаше бездънен, приличаше на бездна, в която бе потънала самата история. Хората се надвесиха, за да го разгледат по-добре. Най-после на мъждивата светлина се провидя дъното.
— Ама че работа! Подът сякаш се движи — каза Инди, но като се наведе още малко, потрепера и изпусна факлата, долавяйки съскането на стотици змии. Подът се надигна при пламъка на факлата — змиите бягаха от светлината. Не стотици, не хиляди — цяло море от змии, египетски пепелянки, проблясващо, развълнувано! И този зловещ звук! Само по каменния олтар нямаше змии.
— Защо точно змии? — простена Инди. — С всичко друго щях да се примиря, всичко, само не змии!
— Пепелянки — каза Салах. — Много са отровни.
— Благодаря за информацията, Салах.
— Нали виждаш, бягат от светлината?
Я се стегни! — каза си Инди. — Толкова близо си до Кивота, че почти го усещаш. Трябва да преодолееш страха си и да направиш нещо. Гъмжило от змии? Ами много хубаво. Какво от това? Подвижният килим от влечуги беше стар негов кошмар. В най-дълбоките му сънища го преследваха змии, увиваха се около най-черните му страхове. Той се обърна към копачите:
— Хайде, хайде! Няколко змии! Голяма работа! Трябват ми много факли и масло. И едно въже, за да се спусна до долу.
Не след дълго в кладенеца полетяха запалени факли. На разчистените от пепелянките места арабите нахвърляха кутии с масло, след което започнаха да спускат вътре голям дървен сандък с въжени примки в четирите краища. Инди ги наблюдаваше, чудейки се дали е в състояние да преодолее ужаса си от влечуги. Въпреки че бе решил да слезе в кладенеца, потръпна — змиите се влачеха бавно и съскаха. На света нямаше по-чудовищен звук от този. Хвърлиха и въжето. Инди се изпъна, преглътна, хвана въжето, залюля се и се спусна в кладенеца. Салах го последва. Отвъд осветените места змиите се гърчеха, извиваха, кълбяха се едни върху други. Скоро цели планини от влечуги се издигнаха — разпукваха се змийски яйца, излюпваха се змийчета, едни змии поглъщаха други.