— Успях да ги убедя да ме оставят малко насаме с вас, скъпа. В края на краищата вие сте много хубава жена и аз не искам да ви причиняват зло. Те са варвари.
Той отново се приближи към нея. Не — помисли си тя. — В никакъв случай!
— Трябва да ми кажете нещо, за да ги предразположа. Да ми дадете някаква информация.
— Нищо не зная. Колко пъти трябва да им повтарям? — Виеше й се свят. Краката й се подкосяваха. Защо не я целуне пак?
— Какво знае Джоунс?
— Понятие нямам.
— Верността ви е възхитителна, но все пак ми кажете какво знае Джоунс.
— Джоунс досега ми е причинявал само неприятности.
— Съгласен съм — каза Белок и взе в шепи лицето й, впил очи в нейните. — Иска ми се да вярвам, че не знаете нищо, но не мога да възпра германците. Не мога да ги озаптя.
— Не им позволявайте да ме изтезават!
Белок сви рамене:
— Тогава ми кажете каквото и да било!
В този момент нахълта Арнолд Тохт.
След него дойдоха Дитрих и Гоблер. Марион се вледени от страх.
— Съжалявам — каза Белок. Вцепенена от ужас, Марион си спомни как Тохт поиска да я изгори с ръжена.
— Фройлайн — каза Тохт, — дълъг път изминахме от Непал дотук, нали така?
Отстъпвайки назад, тя поклати глава. Тохт се приближаваше към нея. Марион хвърли последен умолителен поглед към Белок, който вече се бе упътил към изхода.
Навън Белок се спря. Странно нещо — тази жена го привличаше. Желаеше я, макар да бе започнал играта само за да изкопчи нещо от нея. Но след първата целувка. Той пъхна ръце в джобове, колебаейки се дали да не принуди тези червеи да прекратят заниманието си, когато вниманието му внезапно бе отвлечено.
Мощни, необикновени светкавици започнаха да раздират небето. И странното бе, че се съсредоточаваха в една точка. Той задъвка замислено долната си устна и влезе обратно в палатката.
Инди се приближаваше към олтара, опитвайки се да не чува съскането на змиите, което от играта на сенките ставаше още по-зловещо и буквално го влудяваше. Той бе полял в кръг масло по пода и го бе запалил. Светкавиците навън бледнееха пред лумналите вътре пламъци, които държаха влечугите настрана. Двамата със Салах се опитаха да повдигнат каменната плоча на олтара, тя поддаде и се отмести. Вътре, по-красив, отколкото си го представяше, бе Кивотът.
Инди се вцепени, не можеше да помръдне. Гледаше двата златни ангела върху капака, непотъмнели от патината на времето, застанали един срещу друг, обкованото със злато акациево дърво. Златните халки в четирите края блестяха на светлината на факлите. Салах също съзерцаваше Кивота в благоговейно мълчание. В този миг Инди повече от всичко на света желаеше да докосне Кивота и докато си го помисли, видя, че Салах протяга ръка.
— Не пипай! — викна Инди. — Изобщо не трябва да се докосва!
Салах дръпна ръката си. Взеха четирите пръта от сандъка, мушнаха ги в халките, повдигнаха Кивота, пъшкайки под тежестта му, и го преместиха от каменния олтар в сандъка. Пламъците догаряха и змиите, вече неудържимо разярени, пълзяха към олтара.
— Бързо! — подкани Инди Салах. — Бързо!
Те закачиха сандъка за въжетата, Инди дръпна едното от тях и Кивотът беше изтеглен. Салах хвана другото въже и за секунди се изкатери. Инди се протегна да опита здравината на своето въже, но то се свлече в кладенеца като змия.
— Какво, по дяволите.
Отгоре долетя гласът на французина:
— Е, доктор Джоунс, какво правите там, в това отвратително място?
Разнесе се смях.
— Става ти навик, Белок, да ми отмъкваш хапката — каза Инди.
Змиите прииждаха. Чуваше се как телата им се плъзгат по пода.
— Да, съгласен съм, добивам много лош навик — каза Белок, надничайки отгоре. — За съжаление повече не можеш да ми бъдеш полезен, стари приятелю. И смятам, че е много подходящо — каква ирония на съдбата! — да се превърнеш в част от тази археологическа находка.
— Вярно бе, каква ирония, ще умра от смях! — извика Инди.
Той продължаваше да гледа нагоре, присвивайки очи, чудейки се дали няма изход от създалото се положение, когато изведнъж към него полетя Марион. Някой я беше бутнал. Инди се просна на пода, за да смекчи удара със собственото си тяло и тя падна върху него. Змиите се приближаваха. Марион се вкопчи трескаво в Инди. Отгоре долетяха гласове:
— Тя беше моя! — крещеше Белок.
— Повече не може да ни бъде полезна, Белок. Единствено поръчението на Фюрера е важно.
— Имах планове за нея!
— Само плановете, свързани с Берлин, важат!
Настана тишина. Белок се наведе, за да зърне за последен път Марион.
— Това не беше предвидено — каза й той тихо и кимна към Инди: — Adieu, Индиана Джоунс!