Изведнъж каменната плоча се стовари върху изхода. Войниците си бяха свършили работата. Факлите догаряха и змиите яростно се разшаваха.
Марион се бе вкопчила здраво в Инди. Той се освободи от нея, грабна две факли и подаде едната на нея.
— Пъди с огъня всичко, което мърда! — нареди той.
— Ами то всичко мърда! Гадините са плъпнали отвсякъде.
— Не ми напомняй!
Той затърси нещо в мрака, намери една кутия с масло, плисна малко течност и я запали. После погледна нагоре към статуите.
— Какво правиш?
Инди изля остатъка от маслото в кръг около тях и го запали.
— Стой тук!
— Защо? Какво правиш?
— Ей-сега се връщам! Отваряй си очите и бъди готова да бягаш.
— Да бягам, но къде?
Инди не отговори. Притича обратно към средата на помещението. Змиите се опитваха да го ухапят по краката и той трябваше постоянно да размахва факлата си. Отново се загледа в статуята, която почти опираше горе в плочата. Измъкна камшика си, метна го и го уви в долната част на статуята, след което се изкатери до върха й само с една ръка, защото в другата държеше факлата.
Стъпи върху статуята и се извърна да види какво прави Марион. Тя изглеждаше нещастна и безпомощна. Изведнъж иззад главата на статуята се показа една змия и изсъска насреща му. Инди я удари с факлата, замириса на опърлено животинско месо, змията се плъзна от гладкия камък и падна долу.
Инди закрепи крака си между статуята и стената. Змиите пълзяха нагоре по каменния зид; статуята почерня от влечуги. Той размахваше догарящата факла и чуваше как змиите тупкат долу една след друга. Не щеш ли, факлата се изплъзна от ръката му и полетя към дъното, угасвайки във въздуха. Точно когато ти трябва светлина, нямаш — помисли си той. Нещо пропълзя върху ръката му.
Той изкрещя, статуята потрепера, заклати се, заплашително се наклони. Дий! Започна се! — каза си Инди, вкопчен в статуята като в подивяло муле. Тя приличаше по-скоро на греда от круширал кораб в разбунтувано море. Откърти се и полетя надолу като отсечено дърво, удари се в пода, проби го и пропадна още по-надолу в мрака. Пътешествието на Инди приключи, когато най-после строшената фигура се приземи и той, зашеметен, слезе от нея, потривайки главата си. Както се суетеше в тъмното, изведнъж забеляза, че отгоре през дупката се процежда слаба светлина. Марион го викаше:
— Инди! Къде си?
Той протегна ръка и й помогна да слезе при него. Тя държеше факлата над главата си. На мъждивата светлина видяха, че са попаднали в лабиринт от катакомби.
— Сега пък къде сме?
— И аз зная колкото теб. Сигурно са имали причина да построят Кладенеца на душите над тези катакомби. Кой знае. Трудно е да се каже. Но по-добре това, отколкото змиите.
Отнейде изхвръкнаха рояк подплашени прилепи, закръжиха над тях, запърхаха бясно и отлетяха в другото помещение. Марион запляска с ръце над главата си и закрещя.
— Не прави така! Изплаши ме! — скара й се Инди.
— А аз как мислиш се чувствувам? Минаваха от катакомба в катакомба.
— Трябва да има някакъв изход — каза той. — Прилепите са добър признак. Трябва да излизат отнякъде, за да се хранят.
Още една катакомба. Тук вонята беше непоносима. Марион вдигна факлата. Насред гробницата лежаха тлеещи мумии, гниещата им плът висеше от пожълтелите разкъсани платна, с които бяха увити — купища от черепи и кости с разръфани меса по тях. Стената пред двамата бегълци беше покрита с лъскави бръмбари.
— Ох, каква воня! — простена Марион.
— Оплакваш ли се?
— Май че ми се гади.
— Чудесно! — отвърна Инди. — Това прекрасно ще увенчае днешното ни преживяване.
Марион въздъхна:
— Най-отвратителното място, в което съм попадала.
— Не, горе беше по-отвратително.
— Знаеш ли какво, Инди? — каза Марион. — Ако трябваше да попадна тук с някого.
— Разбрах те — прекъсна я той. — Разбрах те много добре.
— Значи ме разбра.
Марион го целуна по устните. Изненада го нежността й. Той отметна глава назад, искаше още да я целува, но тя вече сочеше възбудено напред. Той се обърна и пред очите му се разкри прекрасна гледка: слънцето изгряваше над пустинята — ярко, чудесно, обещаващо.
— Благодаря на Бога! — каза тя.
— Благодари, на когото щеш, но нас ни чака още работа.
РАЗКОПКИТЕ В ТАНИС
Те вървяха покрай изоставените разкопки към импровизираната самолетна писта, прокарана сред пустинята от германците. На пистата, до палатката с провизии, бяха паркирани две цистерни с гориво. Край тях с ръце на кръста се въртеше някакъв човек, очевидно механик, ако се съдеше по работния комбинезон. След малко към него се приближи някаква фигура. Марион позна адютанта на Дитрих Гоблер.