Сатипо пребледня, за малко да припадне. Инди го хвана за лакътя и посочи напред, към една зала, осветена от сноп светлина, струящ през една дупка в тавана. Отърваха се от паяците, но Инди знаеше, че ги чакат нови опасности.
— Стига вече, сеньор — прошепна Сатипо, — хайде да се връщаме.
Инди не отговори. Умът му работеше, пресмяташе; той напрягаше въображението си, мъчейки се да се постави на мястото на хората, строили това светилище толкова отдавна. Искали са на всяка цена да запазят съкровището. Вдигнали са препятствия, заложили са капани, за да са сигурни, че никой чужденец не ще проникне във вътрешността на храма.
Той вече се приближаваше към залата, движейки се с инстинктивната предпазливост на ловец, който надушва отдалеч опасността, предчувства заплахата. Наведе се, напипа в тъмното сноп слама, вдигна го и го хвърли в помещението.
След секунда се чу леко бучене, проскърцване и в миг стените едва не се срутиха от оглушителния трясък, с който една решетка от гигантски метални зъбци, наподобяващи челюстта на акула, се стовари насред залата. Индиана Джоунс се усмихна, възхитен от изкуството на предците, проектирали този зловещ капан. Перуанецът тихо изруга и се прекръсти. Инди тъкмо щеше да каже нещо, когато огромните зъбци приковаха погледа му.
— Форестал! — прошепна той.
По гротескното, консервирано от ниската температура лице още личеше болката, примесена с изненада, сякаш предупреждение за онзи, който би дръзнал да прекрачи прага. Господи — помисли си Инди, — никой не заслужава такава смърт. Никой. И той се натъжи.
Сам стигна дотук, приятелю. Излезе от естествената си среда. Трябваше да си стоиш в аудиторията. Инди затвори очи, после свали от зъбците останките на своя приятел и ги положи на пода.
— Познавахте ли този човек? — попита Сатипо.
— Да, познавах го.
Перуанецът отново се прекръсти.
— Да не влизаме по-навътре, сеньор.
— Нима те разколеба тази дреболия? — каза Инди, вперил поглед в металните зъбци, които започваха бавно да се прибират. Поразен беше от механизма на приспособлението — просто и смъртоносно.
Инди се усмихна и докосна по рамото перуанеца, който — макар и плувнал в пот — трепереше. Те прекосиха залата и попаднаха в прав коридор, дълъг петнайсетина метра. В дъното имаше врата, огряна от слънчева светлина.
— Близо сме — прошепна Инди, — много сме близо.
Той отново направи справка с картата и запамети всички подробности, преди да я сгъне. Очите му зашариха наоколо — оглеждаше за нови клопки.
— Като че ли е безопасно — каза Сатипо.
— Точно това ме плаши, приятелю.
— Няма нищо — обади се пак перуанецът, — да вървим.
Обзет от нетърпение, Сатипо пристъпи напред. Но изведнъж десният му крак пропадна и той залитна, надавайки неистов вик. Инди го сграбчи за колана и го задържа. Перуанецът се свлече изтощен на земята.
Инди се наведе над ямата: паяжини, цели валма от стари паяжини, покрити с тънък слой прах, създаваха илюзията за твърд под. Той хвърли един камък вътре. Нищо. Ни звук, ни ехо.
— Много е дълбоко — промърмори археологът.
Как да стигнат до осветената врата, как да прескочат ямата?
— Сега вече се връщаме, нали, сеньор?
— Не — каза Инди. — Продължаваме напред.
— Как? Откъде крила?
— Не ни трябват крила, за да полетим, приятелю.
Инди извади камшика си и вдигна поглед към тавана. Над главите им имаше няколко греди. Може да са проядени и изгнили — помисли си. — Но може и да ме издържат. Струва си да опита. Ако не стане, ще трябва да се сбогува с идола. Камшикът изплющя и се уви около една греда; той го дръпна, за да опита здравината. Сатипо поклати глава:
— Полудяхте ли, сеньор?
— Да виждаш по-добро разрешение, приятел?
— Няма да ни издържи. Гредата ще се откърти.
— Ох, Боже, спаси ме от песимисти и неверници! Само ме слушай и прави като мен, ясно ли е?
Инди улови с две ръце камшика, отново го дръпна, за да провери дали е здраво закачен, после се залюля — под него, под пластовете паяжини и прах зееше черната яма, гредата можеше всеки момент да се счупи или камшикът да се разхлаби и тогава, но той нямаше време да се отдава на черни мисли, — засили се, прелетя над дупката и стъпи на здрава почва. После оттласна камшика към перуанеца, който промърмори нещо на испански, сигурно молитва. Инди се питаше дали някъде под куполите на Ватикана има някой светец — покровител на пътуващите с камшик.
Перуанецът се приземи до него.
— Нали ти казах? Къде по-добро е от пътуването с автобус — пошегува се археологът.