— Тръгвам след тях — обяви той.
— Как? — попита Марион. — Да не би да тичаш подире им?
— Хрумна ми нещо — рече Инди и се надигна. — Вие двамата се връщате колкото се може по-бързо в Кайро и уреждате транспортирането до Англия. С каквото и да е — кораб, самолет, няма значение.
— Защо до Англия? — попита Марион.
— Няма езикова бариера и нацисти — отговори Инди и се обърна към Салах: — Къде можем да се срещнем в Кайро?
Салах се замисли:
— В гаража на Омар. Нали знаеш Змийския площад?
— Ама че мрачен спомен — каза Инди. — Как бих могъл да го забравя?
— В Стария град — добави Салах.
— Ще бъда там.
Марион се изправи:
— Как да бъда сигурна, че ще пристигнеш там цял и невредим?
— Вярвай ми!
Тя го хвана за ръката и той я целуна.
— Чудя се дали цял живот така ще ме зарязваш — каза Марион.
Инди ги остави и се затича подир конвоя.
— Можем да се качим в моя камион — предложи Салах. — Бавен е, вярно, но е сигурен.
Марион гледаше безучастно пред себе си. Защо толкова се тревожеше за Инди? Не беше нежен с нея. Не се знаеше дори дали изпитва някакви чувства. Беше като прелетна птица — ту идваше, ту си отиваше. Тогава защо толкова се вълнуваше тя? Пълна загадка, която беше безсмислено да се опитва да разреши.
На идване, някъде между пистата и разкопките, Инди бе видял два жребеца под едно брезентово платнище: единият бял, другият черен. И сега, след като се раздели с Марион и Салах, той се втурна към тях с надеждата, че са още там. И наистина ги завари. Имам късмет! — зарадва се той и се приближи внимателно към конете. Не беше яздил от години и се чудеше дали и ездата като колоезденето не се забравя. Надяваше се да е така. Черният жребец, който пръхтеше и тупаше с копита, се отдръпна, като го приближи. Белият, напротив, го погледна покорно. Инди се метна на гърба на белия, дръпна го за гривата, той леко се опъна, но тръгна в желаната посока. Хайде, конче! — викна Инди и го пришпори. Животното препусна в елегантен галоп, отвръщайки безропотно на всяка негова команда. Оставяха зад гърба си дюни, хълмове, падини. Трябваше да пресече пътя на конвоя някъде в планината. А след това? Каквото сабя покаже!
Колко вълнуващи бяха спонтанните решения. И тръпката на преследването!
Конвоят тръгна нагоре по тесния планински път, който се виеше над проходи и главозамайващи пропасти. Яхнал своя жребец, Инди го наблюдаваше отгоре. Колите пълзяха една след друга, мъчително напредваха по стръмния наклон. Войниците в тях, макар да бяха униформени роботи, все пак имаха оръжие. А човек трябва много да внимава с въоръжените си себеподобни. Особено, когато са цяла, макар и малобройна армия, а ти си сам, на арабски кон, и съветник ти е по-скоро безразсъдството, отколкото разумът.
Инди препусна надолу през храсталаците; копитата на коня потъваха в меката глинеста земя и образуваха ямички. Той излезе на пътя точно зад последния джип. Цяло чудо ще бъде да не ме видят!
В миг картечницата затрака, обсипвайки ездача с дъжд от куршуми. Конят се подплаши, заподскача. Изстрелите отекнаха в склоновете отсреща. Инди пришпори жребеца с всички сили, подмина джипа. Германците го гледаха смаяни. Картечарят завъртя оръжието си и забълва огън срещу него, докато свърши пълнителя. Тохт, който седеше до шофьора, извади пистолета, но Инди вече се беше скрил зад камиона, яздейки успоредно с него. Германецът изстреля патроните си, ала само нацепи брезента.
Хайде, опитай си късмета! — каза си Инди, скочи от коня, залови се за вратата на кабината и я отвори. Войникът, който седеше до шофьора, се прицели, Инди се сборичка с него, мъчейки се да изтръгне оръжието от ръцете му, а онзи запъшка в безсилието си да го използува. Инди изви ръцете му, чу се хрущене на китки, вик, и Инди го изблъска през вратата.
А сега шофьорът. Хвърли се върху якия мъжага със златни зъби. Камионът занесе към пропастта. Инди изправи волана, но шофьорът го цапна през лицето и го зашемети, след което се опита да удари спирачка. Инди изрита крака му от педала. Двамата се вкопчиха един в друг и камионът отново занесе. Гоблер рязко изви волана, за да не се блъсне в него. При маневрата картечарят изхвърча в пропастта. Полетя надолу с разперени ръце, като хвърчило, заредено с олово. Писъкът му отекна в дълбокия каньон.
Белок, който беше в предния джип, се извърна да види какво става. Отново Джоунс — помисли си той. — Не може да бъде друг. Пак се опитва да отмъкне Кивота. Наградата никога няма да бъде твоя, драги! Той погледна към Дитрих, после отново се извърна назад, но слънцето го заслепяваше и не можа да види какво става в кабината.