— Нещата се измениха — отговори тя. Известно време той я гледа мълчаливо, след което каза:
— Изпитвате нещо към Джоунс, нали така?
Тя се извърна и зарея поглед из стаята.
— Горкият Джоунс! — възкликна Белок. — Боя се, че просто му е писано да губи.
— Какво искате да кажете?
Белок се запъти към вратата.
— Вие дори не знаете, скъпа моя, дали е сред живите, нали така? — каза ехидно той и излезе.
На тесния мостик Белок се размина с няколко моряци. След тях идваше Дитрих, строг и гневен. При вида му Белок се развесели: в яда си Дитрих приличаше на вбесен учител, неспособен да излезе наглава с немирен ученик.
— Може би ще дадете някакво обяснение, Белок.
— Какво има да обяснявам?
Дитрих едва се сдържа да не удари французина.
— Дали сте специална заповед на капитана на подводницата да се отправи към някаква база край африканския бряг. Доколкото зная, уговорката беше да се върнем обратно в Кайро, откъдето с първия полет да изпратим Кивота в Берлин! Защо сте си позволили да промените плана, Белок? Да не би изведнъж да сте си въобразили, че сте адмирал от германския флот? А? Дотам ли чак стига манията ви за величие?
— Манията ми за величие — повтори Белок, все още развеселен. — Едва ли, Дитрих. Просто смятам, че трябва да отворим Кивота, преди да го закараме в Берлин. Как ще се чувствате, драги, ако Фюрера открие, че Ковчегът е празен? Не ви ли се иска да се уверите, че свещените реликви са вътре, преди да сме се върнали в Германия? Опитвам се да си представя ужасното разочарование на Адолф, когато разбере, че Кивотът е празен.
Гневът на Дитрих в миг се изпари, по лицето му се изписа съмнение, недоверчивост.
— Не ви вярвам, Белок. Никога не съм ви имал доверие.
— Благодаря.
— Струва ми се най-малкото подозрително, че искате да отворите Кивота на някакъв съмнителен остров, вместо да изберете по-удобния маршрут до Кайро. Защо не погледнете в благословената си кутия в Египет, Белок?
— Няма да е подходящо — отвърна Белок.
— Бихте ли ми обяснили защо?
— Бих, ако не се боях, че няма да ме разберете.
Дитрих се вбеси. Още веднъж бе подронен авторитетът му. Но французинът имаше на своя страна Фюрера. Какво би могъл да направи при това положение?
Той обърна гръб на Белок и се отдалечи. Французинът се замисли. Кивотът, разбира се, можеше да бъде отворен където и да е — в този смисъл Дитрих имаше право. Но най-подходящо беше да се отвори на острова, където атмосферата е пропита с далечното минало, изобщо на някое историческо място. Да — мислеше си Белок — Обстановката трябва да отговаря на момента. Трябва да съответства на тази светиня. Нищо друго нямаше значение.
Той отиде в каютата, където бяха сложили Кивота. Загледа се в дървения сандък. Вече не мислеше за нищо. Какви са тайните ти? Какви загадки ще ми разкриеш? Той се пресегна и докосна сандъка. Дали така му се стори, или наистина усети лека вибрация? Не долови ли някакво бучене? Той затвори очи, с ръка все още върху дървената плоскост. Миг на върховно страхопочитание и благоговение. Цялото му същество беше устремено към безбрежното пространство, към Вселената, към онази граница, зад която щеше да се озове отвъд земния свят, отвъд времето. Той отвори очи. Върховете на пръстите му бяха изтръпнали. Скоро — каза си той. — Много скоро.
Подводницата пореше студената вода, която се пенеше и плискаше около Инди. Той се бе хванал за парапета, мускулите го боляха, мокрият камшик се бе усукал около тялото му. Като нищо мога да се удавя — помисли си той и се опита да си припомни дали давенето е бърз и лек начин за посрещане на смъртта. Сигурно е по-добре, отколкото да висиш, вкопчен за парапета на подводницата, която всеки миг може внезапно да се потопи. Дали отпускат на героите пенсия за храброст? — зачуди се той. Набра се на мускули и се качи на подводницата, при което изведнъж забеляза, че шапката му я няма. Не ставай суеверен точно сега! Нямаш време да оплакваш някаква си шапка! — каза си той.
Подводницата започна да се потапя. Потъваше бавно като огромна метална риба. Той се втурна към стълбичката, която водеше към люка. Водата вече беше до кръста му. На един дъх се изкачи и погледна отгоре. Водата постепенно поглъщаше гигантското туловище, покачваше се разпенена към него. Той хукна към перископа, покатери се до върха и се вкопчи в него. Ако се потопи изцяло, загубен съм. Перископът започна да потъва. Все по-надолу и по-надолу. Моля ти се, спри! Не потъвай повече! Ето какво става, когато се опитваш да пътуваш гратис върху германска подводница! Може би очакваш да те приветстват в шпалир?
Треперещ, вкочанен от студ, той висеше на перископа. Изведнъж, сякаш някакво милостиво морско божество се бе вслушало в безгласните му молитви, съдът престана да потъва. Над водата остана да стърчи един метър от перископа. Но и за него трябваше да бъде благодарен. Беше му предостатъчен, за да оцелее. Не потъвай повече! — умоляваше той подводницата. В миг се усети, че говори на глас. При други обстоятелства би било смешно да води разговор с няколко тона германско желязо. Сигурно съм откачил — помисли си той. — Точно така. И всичко това е чиста халюцинация. Хванала ме е морската лудост.