Инди извади камшика, омота го около себе си и се завърза за перископа, надявайки се, че ако заспи, няма да се събуди на дъното на морето, или още по-лошо — в корема на някоя хищна риба.
Студът беше пронизващ. Опита се да не трака със зъби. Камшикът, напоен с вода, се беше впил в тялото му. Мъчеше се да стои буден, нащрек, за да е готов да посрещне някоя непредвидена опасност, но го обзе такова изтощение, че сънят му се стори най-доброто разрешение за момента.
Той затвори очи и се постара да мисли за нещо, та да не задреме и да падне. Чудеше се накъде ли се е отправила подводницата. Затананика си, после се опита да си припомни всички телефонни номера, които знаеше. Сети се за Рита, без малко да се ожени за нея едно време. Къде ли беше сега тя? Добре, че не направих тази глупост! — каза си.
Много беше уморен и мислите му блуждаеха. Полека-лека заспа въпреки студа и неудобната поза. Унесе се в безпаметен сън. Когато се събуди, беше ден. Нямаше представа колко е спал. Дали не бе откарал цял ден? Не чувствуваше тялото си, съвсем се бе вдървил. Кожата му беше подпухнала от водата. Огледа се. Наближаваха суша, някакъв остров. Обилната зелена растителност беше прекрасна, отморяваща очите. Подводницата навлезе в някаква пещера. Германците бяха построили напълно оборудвана база за подводници. На пристана имаше повече униформени нацисти, отколкото при Хитлеровите изстъпления в Нюрнберг.
Как да се скрие?
Той бързо разви камшика и се гмурна във водата. Когато изплува, се сети, че е забравил камшика, закачен за перископа. Без шапка, без камшик, така му бе тръгнало — да се разделя с най-скъпите си вещи. Инди заплува под вода към брега. Скоро излезе на сушата, залитайки, щастлив, че чувствува отново земята под краката си, нищо че бе попаднал в някакъв нацистки „рай“. Изкачи се на една пясъчна дюна, откъдето имаше добър изглед към пристана. Изнесоха Кивота под надзора на Белок, който трепереше от страх да не изпуснат свещената му реликва. Кръжеше край нея като хирург над умиращ пациент.
И ето, че се появи Марион, заобиколена от цяла банда униформени глупаци, които я бутаха напред.
Инди приклекна зад избуялите по дюната тръстики.
Вдъхновение, ето какво ми трябва сега — помисли си той. — Голямо вдъхновение!
СРЕДИЗЕМНОМОРСКИЯТ ОСТРОВ
Беше късен следобед, когато Белок се срещна с Мюлер. Не му беше много приятно, че и Дитрих ще участвува в разговора. Той вероятно щеше да задава въпроси; нетърпението му вече бе започнало да обхваща и Белок, сякаш бе заразно.
— Всичко сме подготвили според инструкциите ви, Белок — докладва капитан Мюлер.
— Да не сте пропуснали нещо? — попита Белок.
— Нищо не сме пропуснали.
— Тогава Кивотът веднага трябва да бъде пренесен там.
Мюлер погледна към Дитрих. После се обърна да нареди нещо на войниците, които качваха Кивота в един джип.
Дитрих, мълчал до този момент, се раздразни:
— За какво става дума? Какви инструкции?
— Това не ви засяга, Дитрих.
— Всичко, свързано с този проклет Кивот, ме интересува.
— Ще го отворя — каза Белок, — но за тази операция трябва да бъдат взети предпазни мерки.
— Предпазни мерки ли? Например?
— Не се тревожете, драги. Не искам да се чувствувам отговорен за това, че съм претоварил и без това прегрелия ви мозък.
— Можехте да си спестите сарказма, Белок. Понякога имам чувството, че забравяте кой командва тук.
— Но разберете, Дитрих, не става дума само да се отвори някаква си кутия. Отварянето трябва да бъде придружено с особен ритуал. Това не ви е сандък с ръчни гранати, нали разбирате? Не е някаква обикновена операция.
— Какъв ритуал?
— Ще видите, като му дойде времето, Дитрих. Само не се тревожете!
— Ако нещо се случи с Кивота, Белок, ако нещо му се случи, аз лично ще сложа въжето на бесилката ви. Да знаете!
Белок кимна:
— Вашата загриженост за Кивота е трогателна, но няма място за безпокойство. Той ще пристигне в Берлин здрав и читав и вашият Фюрер ще може да го прибави към прекрасната си колекция от реликви. Казахте ли нещо?
— Съветвам ви да удържите думата си.