— Ще удържа, ще удържа.
Белок премести поглед от Кивота към джунглата, отвъд пристана. Там някъде щяха да го отворят.
— Освен това момичето — продължи Дитрих. — Мразя недовършените работи. Какво ще правим с момичето?
— Каквото намерите за добре — отвърна Белок. — Аз не държа на нея.
Нищо, нищо не го интересуваше, освен Кивотът. Защо изобщо се занимаваше с тази жена? Защо дори подсъзнателно бе проявил желание да я защитава?
Сантименталните чувства бяха жалки и нищожни в сравнение с Кивота. Целият човешки опит бледнееше пред него. Какво значение имаше дали тя ще живее, или ще умре?
Пак го обзе сладостното нетърпение, много му беше трудно да откъсне поглед от ценния ковчег. Привличаше го като магнит. Ще разгадая тайната му! — каза си той. — Ще разгадая цялата му тайна!
Инди заобиколи горичката по края на пристана и видя как нацистите качиха Марион в един джип. Белок и германецът се качиха в друг джип и като се движеха плътно зад колата, в която беше Кивотът, се отправиха в същата посока, в която бяха откарали Марион. Къде ли отиваха? Инди се запровира предпазливо през дърветата.
Изведнъж надвисналата заплаха доби образ — пред него изникна германец. Но още преди той да посегне към кобура си, Инди откърши един клон и го удари с все сила през гърлото. Очите на войника се обърнаха навътре, от устата му шурна кръв. Инди го шибна още веднъж и той се свлече на земята. Ами сега? Какво се прави с припаднал германец? Сети се. Защо не? Наистина защо не?
Джипът, в който бяха Белок и Дитрих, се движеше бавно през някакъв каньон.
— Безпокои ме този ритуал — каза Дитрих.
Скоро още повече ще се обезпокоиш — помисли си Белок. — Церемонията, която така презрително наричаш ритуал, ще разтърси из основи дървения ти мозък, драги.
— Налага ли се?
— Да — каза Белок. — Може би ще се успокоите, ако ви кажа, че утре Кивотът ще бъде в ръчичките на вашия Фюрер.
Дитрих въздъхна. Французинът беше луд. Вече нямаше никакво съмнение. Някъде по пътя Кивотът му бе изсмукал и последните капчици разсъдък. По очите му се виждаше, че не е в ред, по насечения му говор, който бе възприел през последните дни, по странните отривисти движения. Дитрих щеше да се успокои чак когато пристигнеше в Берлин с изпълнена мисия.
Джипът стигна до някаква поляна, цялата осеяна с палатки, землянки, бараки, коли, радиомачти. В лагера кипеше трескава дейност, войници притичваха насам-натам. Дитрих оглеждаше гордо всичко наоколо, а на Белок нищо не му правеше впечатление. Той отправи поглед към скалите отвъд поляната, които се извисяваха на около десетина метра. Горе конусовидният им връх завършваше с огромна каменна плоча, която образуваше нещо като естествен олтар. Някое древно племе бе изсякло стъпала в самия склон. Ето кое бе довело Белок тук — този скален олтар, който може би Бог бе създал, за да бъде отворен върху него Кивотът.
Белок, изгубил напълно гласа си, съзерцаваше скалите, докато капитан Мюлер не го побутна по рамото!
— Може би искате да се приготвите?
Белок кимна и тръгна след немеца към една от палатките. Мислеше си за отдавна изчезналото племе, което бе изсякло стъпалата в скалата и чиито собствени реликви — изпочупени статуи на забравени божества, бяха разпилени из целия остров. На това място витаеше религиозно-мистична атмосфера, която напълно подхождаше на величието на Кивота. Прав беше: точно тук трябваше да бъде отворен.
— Бялата копринена палатка — каза Белок, докосвайки нежната материя.
— Както наредихте — отвърна Мюлер.
— Много добре.
Белок влезе вътре, приближи се към раклата в средата на палатката и повдигна капака. Церемониалните одежди бяха изкусно избродирани. Той се наведе и ги докосна в захлас. После се обърна към германеца:
— Дословно сте изпълнили инструкциите ми, много съм доволен.
Мюлер държеше в ръка близо двуметров жезъл от слонова кост. Той го подаде на Белок, който опипа гравюрите но него.
— Прекрасно — възхити се Белок. — Според свещения ритуал Кивотът трябва да бъде отворен с жезъл от слонова кост. А онзи, който пристъпва към това деяние, трябва да е облечен в такива одежди. Много добре сте се справили.
Мюлер се усмихна:
— Нали няма да забравите за нашата малка уговорка?
— Няма, разбира се. Когато се върна в Берлин, лично ще ви представя на Фюрера в най-ласкава светлина.
— Благодаря ви.
— Аз ви благодаря.
Германецът се загледа в ритуалните дрехи:
— Напомнят ми на нещо еврейско.
— Не само напомнят. Те са еврейски, приятелю.
— Ще спечелите голяма популярност тук, ако се премените в тях.