— Не ме е грижа за популярността, Мюлер.
Белок нахлузи пищните одежди и в миг се преобрази: заприлича на жрец.
Е — помисли си Мюлер, — свят пъстър, хора разни. Може и да е луд, но има достъп до Хитлер, това е важното.
— Скоро ли ще се стъмни? — попита Белок. Чувствуваше се малко особено, сякаш се наблюдаваше отстрани, сякаш собственото му „аз“ бе започнало да се разпада и в тялото му се бе вместил друг.
— Скоро — отвърна германецът.
— Трябва да започнем по залез слънце. Много е важно.
— Сложиха Кивота върху плочата, както поискахте.
— Добре. — Белок приглади дрехата си. Белок — дори собственото му име звучеше странно. Като че ли някаква безплътна сила бе започнала да го топи. Духът му сякаш се бе отделил от тялото и витаеше над него. Той се чувствуваше лек и опиянен, като под упойката на наркотик.
Белок взе жезъла от слонова кост и излезе от палатката.
Кипежът в лагера внезапно стихна. Французинът долавяше отвращението и враждебността, с които войниците разглеждаха одеждите му. Но и това усещане стигаше до съзнанието му притъпено. Дитрих вървеше до него и говореше нещо. Трябваше да положи големи усилия, за да разбере какво казва.
— Еврейски ритуал! Да не сте полудели!
Белок невъзмутимо се упъти към стъпалата, водещи към естествения олтар.
Слънцето, предизвикателно ярко в заника си, бе увиснало като презрял плод на хоризонта, обливайки всичко наоколо в златисти отблясъци.
Наобиколен от военни, Белок започна да се изкачва. И стъпалата, и олтарът бяха осветени от специални прожектори. Французинът ясно долавяше бученето на Кивота, който бе започнал да излъчва слабо сияние. Изведнъж нещо странно привлече вниманието му, върна го обратно към действителността: някакво движение, сянка, не беше сигурен още какво. Той се обърна рязко и видя как един от войниците върви приведен, със странно накривена каска — сякаш се мъчи да прикрие лицето си. Изпита странното чувство, че познава този човек.
Какво? Как бе възможно? Войникът носеше на гръб тежък гранатомет, който в първия момент Белок не бе забелязал. Но откъде му беше познат този човек? Войникът свали каската си и намести гранатомета, и — о, велики Боже! — той го позна! Още няколко стъпала оставаха до олтара. Кивотът беше изваден от дървения обков и сега изглеждаше особено уязвим.
— Спрете! — извика Инди. — Само някой да мръдне, и ще пратя Ковчега обратно при Мойсей!
— Изненадва ме твоята упоритост, Джоунс. Разваляш репутацията на наемниците — каза Белок.
— Доктор Джоунс, сигурно си давате сметка, че не можете да напуснете острова? — обади се Дитрих.
— Зависи доколко сте готови да проявите разум. Единственото, което искам, е момичето. Ще задържа Кивота само докато получа надежден транспорт до Англия. След това е ваш.
— Ами ако откажем? — поинтересува се Дитрих.
— Тогава Кивотът заедно с неколцина от нас ще хвръкне във въздуха. А това едва ли ще се хареса на Хитлер.
Инди се запъти към Марион, която се мъчеше да се освободи от въжетата си.
— Много ти отива немската униформа, Джоунс! — провикна се Белок.
— И на теб много ти отива този костюм!
Внезапно се чу писъкът на Марион.
Мюлер, издебнал Инди в гръб, сега се хвърли върху него и му изби оръжието от ръцете. Джоунс — бива си го безразсъдството му! — помисли си Белок — стовари юмрука си върху Мюлер и го удари с коляно в слабините. Капитанът изрева и се претърколи, но Инди вече беше обграден от войници и макар да се биеше със зъби и нокти, беше повален. Белок поклати глава и се усмихна вяло.
— Браво, Джоунс! Добре се представи!
— Глупаво, много глупаво! Умът ми не побира вашето безразсъдство — каза Дитрих.
— Опитвам се да го надмогна — отвърна Инди, който продължаваше да се бори с войниците.
— Бих могъл да ви изцеря от него — каза Дитрих, изваждайки усмихнат пистолета от кобура си.
Инди погледна към Марион, която стискаше очи и хълцаше. Дитрих се прицели.
— Почакайте! — прогърмя гласът на Белок. Лицето му изглеждаше зло на светлината на прожекторите. Дитрих свали пистолета. — Този човек ми играе по нервите от години, полковник Дитрих. Е, вярно е, че понякога безкрайно ме забавлява. И въпреки че аз също бих желал да бъда свидетел на края му, ми се иска да претърпи още едно последно поражение. Нека види как отварям Кивота! Каквито и богатства да има вътре, няма да се докопа до тях. Дори няма да получи представа какви са. Ето това би ми доставило удоволствие. От години мечтае за този миг, а няма да може да му се наслади. Щом отворя Кивота, правете с него каквото пожелаете. Засега го завържете при момичето. — В мрака проехтя фалшивият смях на Белок.