Завързаха Инди за статуята, с гръб към Марион.
— Страх ме е, Инди — прошепна тя.
— Точно сега е моментът да те е страх.
Кивотът бучеше. Инди се обърна да види как Белок се изкачва към олтара. Тръпки го побиваха, като си представеше как ръцете на французина се докосват до светинята. Как я отварят. И той вижда. А ти? — помисли си Инди. — Ти цял живот мечтаеш да стигнеш до целта и сега, когато е пред теб трябва да преглътнеш горчивото си поражение. Как да гледа? Ала не можеше да гледа как лудият французин, облечен като древен равин, изкачва стълбите към олтара. Ала не можеше и да не гледа.
— Мисля, че това е краят ни, Инди — каза Марион. — Освен ако не си измислил нещо.
Инди мълчеше. Думите й едва стигнаха до съзнанието му. То изцяло бе погълнато от бученето на Кивота. Как бе възможно? Белок вече бе стигнал при плочата.
— Е, ще се измъкнем ли от този ад? — попита Марион.
— Бог знае.
— Това игра на думи ли е?
— Може би.
— Сега не е моментът да си правиш лоши шеги, Джоунс! — Тя извърна глава към него. Под очите й имаше сини кръгове. — И все пак те обичам тъкмо заради това.
— Наистина ли?
— Дали наистина те обичам? Разбира се.
— Мисля, че чувствата ни са взаимни — каза Инди, малко изненадан от себе си.
— И са обречени — каза Марион.
— Ще видим.
Припомняйки си думите на староеврейското песнопение от пергамента, на който беше нарисувана дръжката на жезъла, Белок замънка, запя тихо и монотонно. Бученето ставаше все по-силно и по-силно, изпълваше мрака. Мощта на Кивота! Невероятната мощ на Кивота! Кръвта му закипя, забушува. Никога в живота си не беше виждал нещо по-красиво! Кивотът сияеше все по-ослепително. Белок гледаше в захлас херувимите, блестящото злато, струящото отвътре сияние. Бученето пронизваше всяка негова фибра. Той самият започна цял да трепери, да вибрира. Имаше чувството, че ще се разпадне и частиците от неговото собствено тяло ще закръжат в пространството. Но в този миг не съществуваше ни пространство, ни време. Цялото му същество беше погълнато от тази реликва на общението между човека и Бога.
Говори ми! Кажи ми тайната си! Кажи ми тайната на човешкия живот!
Гласът сякаш идеше от най-съкровените дълбини на душата му. Белок се издигаше, носеше се, напълно отделен от обкръжаващия го свят. Говори ми! Кажи ми! Той вдигна жезъла от слонова кост и подпря с него капака, опитвайки се да го повдигне. Бученето още повече нарасна. Белок не чу как прожекторите долу се пръснаха и стъклата се посипаха като евтини диаманти в мрака. Това бучене — това е гласът на Бога — помисли си той. — Говори ми, говори ми! Белок имаше чувството, че не съществува, че никога не е съществувал. Паметта му бе заличена. Той плуваше в някакъв вакуум учудващо спокоен, слят с нощта наоколо, с Вселената, с всяка материя, пулсираща в най-отдалечените кътчета на Космоса, с избухващите звезди, кръжащите планети, дори с неведомата тъма на безкрайността. Престана да съществува. Просто престана да съществува.
— Той ще го отвори — каза Инди.
— Ох, този шум! Идва ми да си запуша ушите. Какъв е този шум?
— Кивотът.
— Кивотът ли?
Инди се мъчеше да си спомни нещо, нещо, което се въртеше в главата му. Но какво? Какво беше то? Нещо, което бе чул наскоро. Нещо за Кивота.
Кивота, Кивота, опитай се да си спомниш!
Белок вече повдигаше капака, прожекторите един след друг гърмяха, дори луната, изплувала вече в нощното небе, приличаше на нажежено кълбо, готово да избухне. Нощта, самата нощ, беше надвиснала като огромна бомба в края на възпламенен фитил. Какво беше това? Какво се мъчеше да си спомни?
Капакът се отваряше. Белок, облян в пот под тежките одежди, простена и го отвори. Мигът на истината! Откровението! Божественото тайнство! Плисналата отвътре светлина го заслепи. Но той не се дръпна назад, не помръдна. Светлината го хипнотизираше, бученето го притегляше като магнит. Той беше вцепенен. Капакът: Това беше последното, което видя.
Защото в този миг мощни взривове разцепиха нощта и към небето изригнаха огнени стълбове. Над острова засия бял ореол от светлина. Морето заблестя и забушува. Надигнаха се огромни вълни. Това беше светлината на Сътворението, на първия ден от съществуването на Вселената, светлината на раждането, на зачатието на света, божествената светлина! Тя прониза Белок като диамантено острие, по-ярка и от най-бляскавия скъпоценен камък. Пръсна сърцето му, разтърси го целия. Това не беше просто светлина, а огнен вихър, който го запали като факла с пламъка на милиарди свещи, прониза го като електрически ток и тялото му премина през всички цветове на дъгата.
А той, Белок, се усмихваше. Усмихваше се, защото за миг се бе слял с божествената мощ. Но този миг отмина. И бе последван от неописуема метаморфоза: очите на Белок се размиха, разпаднаха и на тяхно място останаха да зеят безжизнени черни кухини, кожата му започна да се бели, месата — да се свличат, сякаш заразени от скоротечна проказа. Той просто гореше, топеше се, почерня, загуби напълно човешки образ, превърна се в нещо, докоснато от гнева на Бога, и постепенно се свлече на земята в купчина пепел.