— Ще държим връзка, разбира се — каза Итън. — Много хубаво направихте, че дойдохте. Благодарим ви за услугата.
Те излязоха навън в топлия ден. Марион хвана Инди под ръка. До тях крачеше Броди.
— Е, нищо повече няма да изкопчиш, затова по-добре забрави Кивота и си гледай живота, Джоунс! — каза Марион.
Инди погледна Броди. Чувствуваше се измамен, изигран. Отнели му бяха нещо, което би трябвало да е негово.
— Сигурно си имат причини, за да държат толкова на Кивота. И все пак, какво разочарование!
— За разнообразие би могъл да помислиш за нещо друго — каза Марион.
— За какво например?
— За ей това например — каза Марион и го целуна.
— Е, не е равностойно на Кивота — каза той и се усмихна, — но ще трябва да се примиря.
Склададжията буташе количката с дървения сандък, на който пишеше: СТРОГО СЕКРЕТНО. ВОЕННО РАЗУЗНАВАНЕ.
Товарът изобщо не представляваше интерес за него. Хиляди подобни кашони и сандъци минаваха през ръцете му всеки ден. Всичките белязани по един и същи начин: цифри, цифри, тайни кодове. Беше придобил нещо като имунитет към тези товари. Интересуваше го само надницата в края на седмицата. Той беше стар, прегърбен, много малко неща в живота го занимаваха и сред тях със сигурност не бяха тези вещи. Складът беше претъпкан с подобни сандъци и никой не го беше грижа за тях. Поне никой не идваше да ги отваря. Натрупани, подредени един върху друг, те стигаха чак до тавана. Събрали прах, обвити в паяжини. Човекът въздъхна. Какво значение имаше дали са с един повече или по-малко? Той намери място за новия сандък и го стовари, след което се изправи и бръкна с пръст в ухото си. По дяволите! — каза си той. — Трябва тия дни да си прегледам ушите. Беше убеден, че е дочул някакво бучене.