Падна в хладката вода, близо до крилото на машината, гмурна се, за да преодолее течението и с няколко загребвания стигна до акваплана. Човекът на крилото се изправи.
— Пали мотора, Джок! — викна Инди. — Подкарвай!
Джок се спусна към кабината. Инди влетя в отделението за пътници, стовари се на една седалка, затвори очи и се заслуша в ръмженето на двигателя.
— Не те очаквах така изневиделица.
— Спести ми шегите поне засега.
— Неприятности ли, момчето ми?
Инди едва не прихна:
— Напомни ми да ти разкажа някой ден.
Той се отпусна назад с надеждата да поспи. Но в следващия миг разбра, че не се движат. Скочи и се наведе към пилота.
— Задавен е — каза Джок.
— Задавен ли? Защо?
— Аз само пилотирам проклетата машина — ухили се Джок. — Хората си въобразяват, че всички шотландци са родени монтьори.
Инди виждаше през прозореца как ховитите нагазват вече във водата. Десет метра, осем метра ги деляха от тях. Приличаха на гротескни привидения, на речни духове, вдигнати на крак, за да отмъстят за някакво нашествие. Вече се прицелваха. Вихрушка от стрели полетя към бегълците.
— Джок.
— Старая се, Инди, дявол го взел, правя, каквото мога.
— Още повече се старай — каза спокойно Инди.
Заваля град от копия.
— Готово! — каза Джок. Двигателят изръмжа и запали в мига, когато двама ховити вече се катереха по крилото.
— Работи! — викна Джок. — Работи! Аквапланът се плъзна напред и започна тромаво да се издига над реката. Ховитите залитнаха и цопнаха във водата.
Двамата се издигнаха над дърветата, чиито корони се извиваха от силното въздушно течение; подплашени, птиците литваха към догарящото слънце. Инди се разсмя и затвори очи.
— Да си кажа правичката, мислех, че няма да се справиш — рече Джок.
— Никога не се съмнявай в мен! — усмихна се Инди.
— Отпусни се сега, приятел. Поспи. Забрави проклетата джунгла.
Инди задряма. Облекчение. Отмора. Колко беше приятно. Да можеше за по-дълго да се потопи в това блаженство.
В този момент усети нещо на бедрото си. Нещо тежко и лепкаво. Отвори очи и какво да види? Една боа се увиваше около крака му. Той скочи.
— Джок!
Пилотът го погледна и се усмихна:
— Нищо лошо няма да ти направи, Инди. Това е Реги. По-безобидна е от муха.
— Махни я от мен, Джок!
Пилотът се пресегна, погали змията и я изтегли при себе си в кабината. Змиите будеха отвращение и необясним ужас у Инди. Някои хора не можеха да понасят паяци, други — плъхове, трети — затворени пространства. Инди изтри избилата по челото си пот и потреперя — внезапно му бе станало студено от мокрите дрехи.
— Дръж я при себе си — каза той. — Не мога да понасям змии.
— Ще ти доверя една тайна — прошепна Джок. — Змията е много по-симпатична от човека.
— Дума да няма. Не я пускай да се доближава до мен!
Тъкмо си мислиш, че си вън от опасност, и изведнъж някаква си боа решава да се припича върху теб.
Той се загледа в мрака, поглъщащ безбрежната джунгла със загадъчна неотменност. Задръж своите тайни за себе си — помисли си Инди. — Задръж всичките си тайни.
Преди да се унесе от приспиващия шум на мотора, той си пожела пътищата им с французина скоро да се пресекат.
БЕРЛИН
Айдел, дребният на ръст есесовец в черна униформа, седеше зад писалището си в кабинета на Вилхелмщрасе и съзерцаваше купчините кафяви папки, подредени грижливо пред него. За Дитрих, дошъл на посещение, бе повече от ясно, че Айдел много държи на тези папки, защото му повдигат самочувствието и му придават важност и авторитет. Навсякъде едно и също — помисли си Дитрих. — Хората се ценят по това какво количество изписана хартия могат да натрупат и по броя гумени печати, които им е разрешено да използват. Дитрих, който се смяташе за човек на действието, въздъхна незабележимо и погледна към прозореца, засенчен с бледокафяви щори. Чакаше Айдел да се произнесе, но есесовецът вече от доста време мълчеше, сякаш дори мълчанието бе предназначено да подчертава висотата на неговия ранг.
Дитрих се загледа в портрета на Фюрера, окачен на стената. Да, нямаше значение какъв е Айдел — лабилен, прикован към писалището, надут, заключен в някакво си нещастно кабинетче; важното бе, че има пряк достъп до Хитлер. Ето защо Дитрих чакаше търпеливо и се усмихваше, изобщо държеше се както подобава на по-нископоставен в йерархията. Та нали Айдел принадлежеше към тесния кръг на Фюрера, към елитния корпус на личната му охрана.
Айдел приглади униформата си, която явно току-що бе излязла от химическо чистене, и каза:
— Иска ми се да вярвам, че съм изложил ясно от каква върховна важност е този въпрос, полковник.