Да, веднага го разпознах. Споменаваше се в един от разказите на господин Бранър. Но не можеше да е истински.
Премигах, за да отръскам водните капки от клепачите си.
— Това е…
— Синът на Пасифая — обади се мама. — О, само ако знаех колко силно желаят смъртта ти.
— Но това е минота…
— Недей — прекъсна ме тя. — Не го произнасяй, имената имат сила.
Елата беше прекалено далече — оставаха ни поне още сто метра.
Погледнах отново назад.
Човекът бик се беше надвесил над колата и надничаше през прозорците — или може би по-скоро душеше. Не можех да си обясня защо се помайваше там — все пак бяхме само на петнайсетина метра от него.
— Храна? — простена Гроувър.
— Шшт… — изшътках му аз. — Мамо, какво прави? Не ни ли вижда?
— Зрението и слухът му са слаби. Ориентира се по миризмата. Но съвсем скоро ще разбере къде сме.
В този миг минотавърът измуча яростно. Пъхна рога през пробития таван на скъпоценната кола на Гейб, вдигна я във въздуха и я захвърли надолу. Тя падна на мокрия асфалт и продължи да се плъзга с искри още половин километър, после спря. Резервоарът експлодира.
„Една-единствена драскотина да се появи…“ — беше казал Гейб.
Олеле!
— Пърси — обади се мама. — Когато ни нападне, изчакай до последния миг и тогава отскочи встрани. Той не може да сменя посоките много бързо, когато се е засилил. Разбра ли?
— Откъде го знаеш?
— Отдавна се тревожа, че може да те нападне. Трябваше да го предвидя. Не биваше да те държа близо до себе си.
— Близо? Ама…
Още едно яростно мучене, след което човекът бик запрепуска нагоре по хълма.
Беше ни подушил.
Оставаха още няколко метра до елата, но склонът ставаше все по-стръмен и хлъзгав, а Гроувър все повече натежаваше.
Минотавърът приближаваше. Само след няколко секунди щеше да ни застигне.
Въпреки че беше останала без сили, мама вдигна Гроувър на гръб.
— Бягай, Пърси! Не забравяй какво ти казах!
Не исках да се разделяме, но усещах, че имаше право — това беше единственият ни шанс. Затичах наляво, обърнах се и видях, че чудовището се е засилило след мен. В черните му очи искреше омраза. Дъхът му лъхаше на гнило месо.
Приведе глава и нападна — острите като бръснач рога сочеха право към мен.
Връхлетялата ме паника ме подтикваше да побягна на мига, но това нямаше да помогне. Беше невъзможно да му се изплъзна. Останах на мястото си и едва в последния възможен момент отскочих встрани.
Бикът прелетя покрай мен като товарен влак, изрева ядосано и се обърна — този път не към мен, а към майка ми, която полагаше Гроувър на тревата.
Вече бяхме стигнали до билото. От другата страна се виждаше долината, точно както мама я беше описала, през дъждовната пелена се прозираха светлините на къща. Но до нея имаше близо половин миля. Нямаше шанс да успеем.
Човекът бик изрева и започна да рие с копито в земята. Не отделяше поглед от майка ми, която вече се спускаше бавно надолу към пътя, за да му отвлече вниманието от Гроувър.
— Бягай, Пърси! — извика тя. — Аз не мога да премина оттатък! Бягай!
Аз обаче не помръдвах, бях като вкаменен, а чудовището се устремяваше към нея.
Мама се опита да отстъпи встрани, както ме беше посъветвала, но звярът си беше научил урока. Протегна рязко ръка, сграбчи я за шията и я повдигна във въздуха. Тя напразно се опитваше да се отскубне, риташе и размахваше юмруци във въздуха.
— Мамо!
Извърна глава към мен и успя да процеди една последна дума:
— Бягай!
Чудовището изрева ядосано, стисна юмрук около гърлото на майка ми и тя изчезна пред очите ми, превърна се в трепкаща златиста сянка, подобна на холограмно изображение. Блесна ослепителна светкавица и… от майка ми нямаше и следа.
— Не!
Гневът взе връх над страха ми. Нова сила се вля в жилите ми, усетих същия прилив на енергия, както когато на госпожа Додс й поникнаха хищни нокти.
Човекът бик се засили към Гроувър, който лежеше безпомощно на тревата. Наведе се над него и го подуши, сякаш възнамеряваше и него да прати в отвъдното.
Не можех да го позволя.
Съблякох червения си дъждобран.
— Хей! — Размахах дъждобрана и се спуснах към него отстрани. — Хей, глупако! Кюфте такова!
— Ррррр! — Обърна се към мен и размаха месестите си юмруци.
Хрумна ми една идея — глупава, ама идея. Долепих гръб до ствола на голямата ела и размахах червения дъждобран пред звяра, като възнамерявах да отскоча встрани в последната секунда.
Само дето не се получи точно така.
Бикът се засили към мен с разперени настрани ръце. Знаех си, че на която и страна да отскочех, пак щеше да ме хване.