На масата до мен имаше пълна чаша с някаква напитка. Приличаше на ябълков сок, със зелена сламка и хартиено чадърче, забучено в черешка.
Бях останал без сили и едва не изтървах чашата.
— Внимателно — чух познат глас.
Гроувър се беше облегнал на парапета на верандата, изглеждаше сякаш от седмици не беше спал. Под мишница държеше кутия от обувки. Беше облечен със сини джинси, кецове и ярка оранжева тениска, на която пишеше ЛАГЕР НА НЕЧИСТОКРЪВНИТЕ. Старият си Гроувър. Не козел.
Значи все пак може би бях сънувал кошмар. Може би майка ми беше добре. Все още сме на почивка, просто по някаква причина сме се отбили в тази къща. И…
— Ти ми спаси живота — обади се Гроувър. — Аз… ами, най-малкото, което мога да направя… върнах се при хълма. Реших, че може би ще го искаш.
Положи почтително кутията в скута ми.
Вътре имаше рог на черни и бели ивици с назъбена от счупване основа и връх, изцапан със засъхнала кръв.
Не е било кошмар.
— Минотавърът…
— Ъ-ъ, Пърси, не е много добра идея да…
— Така са го наричали древните гърци, нали? — настоях аз. — Минотавър. Наполовина човек, наполовина бик.
Гроувър смутено пристъпи от крак на крак.
— Цели два дни беше в безсъзнание. Какво си спомняш от предишните дни?
— Майка ми. Тя наистина ли…
Той сведе глава.
Загледах се отвъд ливадата. Имаше горичка, криволичещ поток, ягодови поля се простираха под синьото небе. Долината бе обградена от преливащи хълмове, а най-високият — точно пред нас — бе онзи с огромната ела. Дори тя изглеждаше красива на слънцето.
Майка ми беше мъртва. Целият свят трябваше да бъде черен и студен. Красотата трябваше да е изчезнала завинаги.
— Съжалявам — заподсмърча Гроувър. — Пак се провалих. Аз съм… аз съм най-загубеният сатир на света.
Започна да се вайка и затропа с крак толкова силно, че кецът му падна. Вътре беше запълнен със стиропор, оставена беше само малка дупка с формата на копито.
— Ох, Стикс! — смънка той.
От ясното небе се чу гръм.
Той нахлузи обратно кеца върху копитото, а аз с въздишка си помислих, че сега вече всичко си идваше на мястото.
Гроувър беше сатир. Бях готов да се обзаложа, че ако обръсна кафявите къдрици на главата му, отдолу ще се покажат рогца. Но бях прекалено нещастен, за да ми пука дали наистина съществуват сатири и минотаври. Единственото важно нещо беше, че майка ми наистина беше се превърнала в нищо — беше се разпаднала сред златиста светлина.
Бях сам. Сирак. Щях да живея със… Смрадливия Гейб? Не. В никакъв случай. По-скоро щях да стана бездомник. Да излъжа, че съм на седемнайсет, и да се запиша в армията. Все нещо щеше да ми хрумне.
Гроувър продължаваше да подсмърча. Горкото момче, тоест козел, сатир, каквото там беше, изглеждаше като пребито псе.
— Не си виновен ти — казах.
— Напротив. От мен се очакваше да те пазя.
— Майка ми ли те помоли да ме пазиш?
— Не. Но това ми е работата. Аз съм пазител. Или поне… бях.
— Ама защо… — внезапно се почувствах замаян, всичко пред очите ми се размаза.
— Не се напрягай — каза Гроувър. — Ето.
Помогна ми да задържа чашата и да наместя сламката в устата си.
Вкусът ме сепна, бях очаквал ябълков сок. Нищо подобно. Все едно пиех шоколадови сладки. Течни сладки. Не кои да е сладки, а домашните сини сладки на мама, мазни и залети с разтопен шоколад. Изведнъж тялото ми се изпълни с топлина, почувствах се много по-добре.
Скръбта ми обаче не се разсея. Никак даже. Но имах чувството, че майка ми току-що ме е погалила по бузата и ми е дала сладка, точно както когато бях малък, и ми е казала, че всичко ще е наред.
Преди да се усетя, вече бях пресушил чашата. Загледах се в нея, знаех, че току-що бях изпил топла напитка… но кубчетата лед дори не се бяха стопили.
— Хареса ли ти? — попита Гроувър.
Кимнах.
— Какъв беше вкусът? — Каза го с такъв копнеж, че се почувствах виновен.
— Извинявай. Трябваше да ти дам да опиташ.
— Не! — ококори се той. — Не това имах предвид. Просто… се чудех.
— Сладки с шоколад — отвърнах. — Както мама ги прави.
Гроувър въздъхна.
— И как се чувстваш?
— Сякаш мога да хвърля Нанси Бобофит на сто метра.
— Добре, чудесно. Но май не бива да рискуваш да пиеш повече.
— Какво искаш да кажеш?
Той взе празната чаша, сякаш беше пълна с динамит, и я сложи на масата.
— Ела. Хирон и господин Д. ни чакат.
Верандата обикаляше цялата къща.
Краката ми леко се разтрепериха от дългото ходене. Гроувър предложи да носи рога на минотавъра, но не ми се искаше да се разделям с него. Бях го платил скъпо и прескъпо. Нямах намерение да го давам.
Завихме зад противоположния ъгъл на къщата и аз ахнах.