— Дошъл сте в „Янси“ само за да учите мен?
Хирон кимна.
— Честно казано, отначало не бях много сигурен за теб. Свързахме се с майка ти и я уведомихме, че те наблюдаваме, за да видим дали си готов за лагера. Но все още имаше толкова много да учиш. Все пак успя да стигнеш жив дотук, което винаги е първото изпитание.
— Гроувър — обади се господин Д. нетърпеливо, — Ще играеш ли или не?
— Да, господине! — Гроувър разтреперано се отпусна на четвъртия стол. Не ми беше ясно защо толкова се страхуваше от един дребен дебелак с хавайска риза на тигрови шарки.
— Нали можеш да играеш белот? — погледна ме господин Д. изпитателно.
— Боя се, че не.
— Господине — додаде той.
— Господине — повторих. Директорът на лагера все по-малко ми се нравеше.
— Е — въздъхна той, — наред с гладиаторските двубои и „Пакман“, това е една от най-великите игри, измислени от човека. Смятам, че всеки добре възпитан младеж трябва да знае правилата.
— Сигурен съм, че момчето ще се научи — обади се Хирон.
— Моля ви — казах аз, — какво е това място? Защо съм тук? Господин Бран… Хирон, защо сте дошли в „Янси“ да ме учите?
— И аз това го питах — тросна се господин Д.
Директорът на лагера раздаде картите. Гроувър подскачаше при всяка карта, която получеше. Хирон ми се усмихна съчувствено, както правеше в час, сякаш независимо каква оценка ще изкарам, ще си остана най-добрият му ученик. Очакваше именно аз да дам правилния отговор.
— Пърси — заговори той. — Майка ти нищо ли не ти каза?
— Ами… — Спомних си тъжния й поглед, отправен в морето. — Каза ми, че се е бояла да ме изпрати тук, макар че баща ми искал. Каза, че щом веднъж дойда, вероятно няма да мога да си тръгна. Искаше да бъда близо до нея.
— Типично — обади се господин Д. — Ето така най-често ги убиват. Младежо, ще обявяваш ли или не?
— Какво?
Обясни ми припряно как се подреждат боите и аз обявих.
— Боя се, че има прекалено много за разказване — каза Хирон. — Мисля, че обичайните ни информационни филми няма да са достатъчни.
— Информационни филми?
— Да, няма да са достатъчни — повтори Хирон. — Е Пърси, вече знаеш, че приятелят ти Гроувър е сатир. Знаеш — посочи рога в кутията от обувки, — че си убил минотавър. Което си е доста голям подвиг, момчето ми. Вероятно не знаеш, че в живота ти са намесени могъщи сили. Боговете… силите, които наричате древногръцки богове… са съвсем реални.
Погледнах недоумяващо останалите около масата.
Чаках някой да изкрещи: „Глупости!“. Вместо това обаче господин Д. изрева:
— Иха! Белот!
— Господин Д. — престраши се да попита Гроувър, — ако няма да я ядете, може ли да взема кутийката ви от диетична кока-кола?
— Ъ? А, да, добре.
Гроувър отхапа огромно парче от празната алуминиева кутийка и нещастно я задъвка.
— Чакайте — обърнах се към Хирон. — Искате да кажете, че Бог съществува.
— Ами… Бог… Бог с голямо „Б“ е нещо съвсем различно. Няма да навлизаме в метафизични спорове.
— Метафизични? Но нали току-що говорехте за…
— За богове. В множествено число. Могъщи същества, които контролират природните стихии и живота на хората — безсмъртните богове от планината Олимп. Това е нещо значително по-дребно.
— Дребно!
— Да, именно. Боговете, за които говорехме в училище.
— Зевс, Хера. Аполон. За тях ли говорите?
В ясното небе отново отекна гръм.
— Младежо — обади се господин Д. — На твое място наистина не бих подхвърлял тези имена ей така.
— Но те са само измислица — възразих аз. — Те са… митове, създадени да дадат обяснение на светкавиците, сезоните и така нататък.
— Наука! — присмя се господин Д. — Кажи ми, Персей Джаксън…
Произнасянето на истинското ми име, което на никого не бях казвал, ме накара да подскоча като ужилен.
— … какво ще мислят хората за вашата наука след две хиляди години? А? Ще я нарекат примитивни измислици, разбира се! О, как обичам простосмъртните, никакво мислене в перспектива. Вярват, че са напреднали страшно много. А дали е така, Хирон? Погледни този хлапак и ми кажи.
Господин Д. не ми харесваше, а и така говореше за простосмъртните, все едно самият той беше… по-различен. В гърлото ми заседна буца и разбрах защо Гроувър съсредоточено разглеждаше картите си, дъвчеше кутийката от безалкохолно, и си мълчеше.
— Пърси — каза Хирон. — Ти решаваш дали да вярваш, или не, но така или иначе безсмъртен означава безсмъртен. Можеш ли дори за миг да си го представиш — никога да не умреш? Да не залинееш? Да съществуваш такъв, какъвто си, завинаги?