Канех се да отговоря първото, което ми дойде наум, а именно, че не звучи никак лошо, но тонът на Хирон ме накара да се замисля.
— Без значение дали хората вярват в теб, или не? — попитах накрая.
— Именно — кимна той. — Ако беше бог, щеше ли да ти е приятно да те наричат мит или измислица, с която се обясняват светкавиците? Ами ако ти кажа, Персей Джаксън, че някой ден хората ще наричат теб самия мит, създаден да помага на малките момченца да се справят със смъртта на майка си?
Сърцето ми затуптя оглушително. Явно Хирон искаше да ме ядоса, но нямаше да му позволя.
— Не — отговорих, — няма да ми е приятно. Но аз не вярвам в богове.
— Е, побързай да повярваш — измърмори господин Д., — преди някой от тях да ти види сметката.
— М-моля ви, господине — обади се Гроувър. — Той току-що е загубил майка си. Все още е в шок.
— И има късмет, че е така — измрънка господин Д. и раздаде наново картите. — Не стига, че ми наложиха тази скапана работа, ами се налага да работя и с момчета, които дори не вярват!
Махна с ръка и на масата се появи бокал, все едно лъчите на слънцето се пречупиха за миг и го изтъкаха от въздуха. Бокалът се изпълни с вино.
Ченето ми увисна, но Хирон дори не вдигна поглед.
— Господин Д. — предупреди той, — не забравяйте, че ви е забранено.
Господин Д. погледна виното и се престори на изненадан.
— О! — Погледна към небето и изрева: — Стар навик! Съжалявам!
Още една гръмотевица.
Господин Д. махна отново и чашата вино се превърна в нова кутийка диетична кока-кола. Въздъхна умърлушено, отвори я, а после се върна към играта на карти.
Хирон ми намигна.
— Неотдавна господин Д. предизвика гнева на баща си, тъй като си беше загубил ума по една горска нимфа, която беше му забранено да доближава.
— Горска нимфа — повторих аз, без да откъсвам поглед от кутийката кола, сякаш беше дошла от космоса.
— Да — призна господин Д. — Баща ми страшно обича да ме наказва. Първия път — възбрана. Отвратително! Цели десет години! Втория, е, тя беше невероятно красива и не можах да се въздържа. Та втория път ме изпрати тук. Хълмът на нечистокръвните! Летен лагер за глезльовци като теб. „Ще им повлияеш благотворно — каза ми. — Поработи с младежите, вместо да ги убиваш.“ Да бе! Абсолютна несправедливост.
Господин Д. звучеше като шестгодишно хлапе, което тропа с крак.
— А… — заекнах аз, — баща ви е…
— Да му се не види, Хирон — оплака се господин Д. — Мислех, че си го понаучил нещо. Баща ми е Зевс, разбира се.
Прехвърлих имената в гръцката митология, започващи с „Д“. Вино. Тигрова кожа. Сатири, Гроувър, който се свиваше от страх, сякаш господин Д. му беше господар.
— Вие сте Дионис! Богът на виното.
Господин Д. въздъхна.
— Как казват децата в днешно време, Гроувър? Май казват: „Браво, гений!“.
— Д-д-да, господин Д.
— Ами тогава браво, Пърси Джаксън, ти си бил гений!
Да не би да мислеше, че съм Афродита?
— Вие сте бог.
— Да, дете мое.
— Бог. Вие.
Обърна се и погледна право в мен, а в очите му видях лилавеещ огън — намек, че този дребен дебеланко досега е разкривал само частица от истинския си характер. Видях как лозници задушават до смърт неверници; съзрях пияни воини, подлудени от жажда за кръв; писъци на моряци, чиито ръце се превръщат в перки, а лицата им се издължават в муцуни на делфини. Ако продължах да го предизвиквам, господин Д. щеше да ми покаже и по-лоши неща. Щеше така да ме подреди, че да ме държат в усмирителна риза в изолатор до края на живота ми.
— Искаш ли да ти покажа, дете? — попита той тихо.
— Не. Не, господине.
Огънят поутихна. Той отново вдигна картите.
— Ако не се лъжа, аз печеля.
— Не бих казал — обади се Хирон. — Имам терца. Това раздаване е мое.
Помислих, че господин Д. ще изпари Хирон заедно с инвалидната количка, но той просто издиша бавно през нос, сякаш беше свикнал учителят да го побеждава. Надигна се тежко и Гроувър бързо скочи.
— Уморен съм — обяви господин Д. — Смятам да подремна преди песните довечера. Преди това обаче, Гроувър, трябва да поговорим — отново — за доста посредственото ти представяне по възложената задача.
По лицето на Гроувър изби пот.
— Д-д-да, господине.
— Номер 11, Пърси Джаксън — обърна се към мен господин Д. — И се дръж прилично.
Шмугна се в къщата, а Гроувър го последва, блед като платно.
— Нали Гроувър няма да пострада? — попитах Хирон.
Той кимна, но изглеждаше малко загрижен.
— Старият Дионис не е толкова лош. Просто мрази тази работа. Той е… ами, вие може би бихте го нарекли „наказан“ и не може да се примири, че трябва да изчака цял век, преди да се върне на Олимп.