— Гората е пълна, но ако искаш да се пробваш, ходи винаги въоръжен — каза Хирон.
— Пълна с какво? И въоръжен с какво?
— Ще видиш. В петък играем на „Плени знамето“.
— Супер!
— Имаш ли си меч и щит?
— Мои…
— Да — кимна Хирон, — най-вероятно нямаш. Мисля, че размер пет ще ти е по мярка. После ще отида до оръжейната.
Зачудих се откога в летните лагери има оръжейни, но въпросите вече бяха станали толкова много, че се отказах да питам.
Видяхме стрелбището, езерото с канутата, конюшните (които Хирон очевидно не харесваше особено), амфитеатъра за лагерни песни, както и арената, където по думите на Хирон се организираха двубои с меч и копие.
— Двубои с меч и копие?
— Да, така мерят силите си различните хижи — обясни той. Не са опасни… Обикновено не са. А, да, ето я и столовата!
Хирон посочи открития павилион, оформен от бели елинистични колони, на едно възвишение с изглед към морето. Имаше дванайсет каменни маси, но не и покрив. Нито пък стени.
— А какво правите, ако вали? — попитах.
Той ме погледна все едно бях бавноразвиващ се.
— Пак трябва да се храним, нали?
Реших да не настоявам.
Накрая ми показа и хижите.
Бяха дванайсет, разположени в горичката край езерото Подредени бяха под формата на буквата „П“ — две в основата и по пет в две редици отстрани. И със сигурност бяха най-странните хижи на света.
Като изключим, че на всяка врата беше закачен голям номер, направен от месинг (нечетните отляво, четните отдясно), една с друга не си приличаха. Номер 9 имаше комини като на малка фабрика. По стените на Номер 4 пълзяха доматени стебла, а покривът беше от стъкло. Номер 7 изглеждаше като от чисто злато, което блестеше ослепително на слънцето. Всички гледаха към общ двор с размерите на футболно игрище, пълен със статуи, фонтани, цветни лехи и няколко коша за баскетбол (което повече беше по мой вкус).
В средата на двора се намираше огромно огнище, оградено с камъни. Макар следобедът да беше топъл, огнището тлееше. Едно момиче на десетина години ръчкаше жаравата с пръчка.
Двете хижи откъм късата страна — Номер 1 и Номер 2, приличаха съответно на мъжки и женски мавзолеи — големи бели мраморни кубове с тежки колони отпред. Номер 1 беше най-голяма и обширна от всички. Излъсканите бронзови врати блещукаха като холограма, така че под в различни ъгли се виждаше как по тях пробягват мълнии. Номер 2 беше по-изящна, с по-тънки колони, украсени с нарове и цветя. По стените бяха изрисувани пауни.
— Зевс и Хера? — предположих аз.
— Точно така.
— Изглеждат… необитаеми.
— Има още няколко такива. В тях не настаняваме никого.
Така значи — всяка хижа си имаше за покровител различен бог. Дванайсет къщи за дванайсетте богове от Олимп. Тогава защо някои бяха празни?
Спрях пред тази отляво. Номер 3.
Не беше висока и внушителна като Номер 1, а дълга ниска и солидна. Външните стени бяха от груб сив камък инкрустирани с раковини и корали, откъснати сякаш направо от океанското дъно. Надникнах през отворената врата, но Хирон ме спря:
— О, на твое място не бих го направил! Преди да ме дръпне, долових солен мирис, който ми напомни за вятъра на брега в Монток. Стените вътре блещукаха, все едно бяха украсени с мидени черупки и охлювчета. Имаше шест празни легла на два етажа, застлани с копринени чаршафи. По нищо не личеше някой да е живял тук. Беше толкова тъжно и самотно, че се зарадвах, когато Хирон сложи ръка на рамото ми и каза:
— Хайде, Пърси, ела.
Повечето други хижи бяха претъпкани.
Номер 5 беше яркочервена — съвсем нескопосано боядисана, сякаш боята беше плискана с кофи и размазвана с ръце. По дължината на покрива беше обтегната бодлива тел. Над вратата беше закачена препарирана глиганска глава, чиито очи следяха всяко мое движение.
Вътре няколко доста страшни на вид хлапета — както момчета, така и момичета, крещяха и се боричкаха на фона на гърмяща рок музика. Най-гръмогласно беше едно момиче на тринайсет-четиринайсет години, облечено с огромна тениска и камуфлажно яке. Задържах се пред вратата само за секунда, но тя ме засече и ме дари със зловеща усмивка. Напомняше ми Нанси Бобофит, макар да беше по-едра и по-здрава на вид и с дълга гъста кестенява, а не червена коса.
Продължихме нататък, мъчех се да избягвам копитата на Хирон.
— Не срещнахме други кентаври — отбелязах аз.
— Така е — съгласи се тъжно той. — Боя се, че моите събратя са диви варвари. Може да ги срещнеш из пустошта или на големи спортни състезания. Тук обаче няма да намериш никой от тях.
— А щом се казваш Хирон, наистина ли си…