Накрая се върнахме при езерото, откъдето пътека водеше към хижите.
— Трябва да се упражнявам — обяви Анабет. — Вечерята е в седем и половина. Другите ще те доведат в столовата.
— Анабет, съжалявам за станалото в тоалетните.
— Няма значение.
— Не бях виновен аз.
Тя ме погледна недоверчиво и изведнъж осъзнах, че всъщност точно аз бях виновен. Аз бях направил така, че водата да изригне. Нямах представа защо и как, но тоалетните бяха откликнали на моите заповеди.
— Трябва да отидеш да говориш с оракула каза Анабет.
— Кой?
— Не „кой“, а какво. Оракулът. Ще кажа на Хирон.
Загледах се унило в езерото, искаше ми се поне веднъж някой да отговори направо и изчерпателно на въпросите ми. Изведнъж застинах — на дъното, на пет-шест метра под водата, седяха две момичета. Бяха със сини джинси и лъскави зелени тениски, кафявите им коси се носеха свободно около раменете им, а около тях си играеха малки рибки. Усмихнаха се и ми помахаха като на стар приятел. Не знаех какво да направя, тъй че просто помахах в отговор.
— Не ги насърчавай — предупреди ме Анабет. — Наядите са ужасни флиртаджийки.
— Наяди — повторих поразен. — Аха. Не може ли просто да се върна у дома?
— Престани, Пърси — смръщи се Анабет. — Ти вече си у дома. Това е единственото безопасно място за деца като нас.
— Искаш да кажеш деца с психични отклонения?
— Искам да кажа, които не са хора. Или поне не изцяло. Наполовина хора.
— Наполовина хора и наполовина какво?
— Много добре знаеш.
Не исках да си призная, но за съжаление, наистина го знаех. Кожата ми настръхна — така ставаше понякога, когато мама ми разказваше за баща ми.
— Богове — рекох. — Наполовина богове. Анабет кимна.
— Баща ти не е мъртъв, Пърси. Той е един от олимпийските богове.
— Това е… невъзможно.
— Защо? С какво са се занимавали боговете в миналото? Обикаляли насам-натам, преследвали простосмъртни и им се раждали деца. Да не мислиш, че за последните няколко хилядолетия са променили навиците си?
— Но това са просто… — за малко пак щях да кажа „митове“. После обаче си спомних предупреждението на Хирон, че след две хиляди години и мен може да смятат за мит. — Но ако всички тук сме наполовина хора…
— Полубогове. Официалното название е полубогове. Или нечистокръвни.
— Кой тогава е твоят баща?
Ръцете й стиснаха парапета на пристана. Усетих, че току-що съм прекрачил някаква граница.
— Баща ми е преподавател в Уест Пойнт — отвърна тя. — Не съм го виждала, откакто бях много малка. Преподава американска история.
— Значи е човек?
— Да не мислиш, че трябва задължително мъжко божество да се влюби в простосмъртна жена? Това си е чиста проба дискриминация!
— Тогава коя е майка ти?
— Номер 6.
— Тоест?
Анабет гордо изправи глава.
— Атина. Богинята на мъдростта и войната.
Виж ти. Но пък защо не?
— А моят баща?
— Неопределен — отвърна тя, — вече ти казах. Никой не знае.
— Освен майка ми. Тя знаеше.
— Може и да не е знаела, Пърси. Боговете невинаги разкриват истинската си същност.
— Баща ми сигурно го е направил. Той я е обичал.
Анабет ме изгледа недоверчиво, но в последния миг като че ли реши да не ме разочарова.
— Може би имаш право. Може да изпрати някакво знамение. Само така ще знаеш със сигурност — ако баща ти даде знак, за да те обяви за свое дете. Случвало се е.
— Искаш да кажеш, че невинаги е така?
— Боговете са заети. — Тя нервно прокара ръка по парапета. — Имат много деца и рядко… рядко се интересуват от тях, Пърси. Пренебрегват ги.
Замислих се за някои от децата, които бях видял в хижата на Хермес — начумерени и унили тийнейджъри, които сякаш постоянно очакваха да бъдат повикани, а това можеше никога да не се случи. Такива деца имаше и в „Янси“ — захвърлени в интерната от богати родители, които нямаха време да се занимават с тях. Боговете обаче би трябвало да са по-добри.
— Значи оставам тук — попитах аз. — Това ли е? До края на живота си?
— Зависи. Някои прекарват в лагера само по едно лято. Децата на Афродита или на Деметра обикновено не са кои знае колко могъщи. Чудовищата може и да не им обърнат внимание, така че на тях им се разминава само с няколко месеца обучение през лятото, а през останалата част от годината си живеят сред простосмъртните. За някои от нас обаче е прекалено опасно да излизаме оттук. Ние сме целогодишни. В света на простосмъртните привличаме чудовища. Надушват ни и ни нападат. По принцип изчакват да пораснем достатъчно, да навършим десет или единайсет години. Но след това повечето полубогове или успяват да се доберат дотук, или загиват. Тези, които оцелеят сами във външния свят, стават прочути личности. Не ми се ще да изброявам имената им, но са световноизвестни. Някои дори не осъзнават, че са полубогове. Но те се броят на пръсти.