После ми хрумна нещо.
— Синя черешова кола.
Напитката се преобрази в ослепително кобалтовосиньо.
Отпих предпазливо. Идеално.
Наум вдигнах тост за мама.
Не беше мъртва. Поне не завинаги. Беше в Подземния свят. А щом той наистина съществуваше, един ден…
— Ето, Пърси — Люк ми подаде плато пушени гърди.
Сипах си една огромна порция и тъкмо се канех да се нахвърля на храната, изведнъж всички станаха и поеха с чиниите си към огъня в средата. Може би там раздаваха десерта?
— Ела — подкани ме Люк.
Приближих се и видях, че всички вземат малко от храната си и я хвърлят в огъня — най-зрялата ягода, най-хубавото парче месо, най-пухкавото хлебче.
— Изгаряме дарове за боговете — прошепна Люк в ми. — Харесва им миризмата.
— Шегуваш се.
Той ме изгледа строго, явно говореше сериозно, но мен все пак ми беше чудно защо на безсмъртните и всемогъщи богове им харесваше миризмата на изгоряла храна.
Люк пристъпи към огъня, сведе глава и хвърли чепка напращяло червено грозде.
— Хермес.
Беше мой ред.
Уви, нямах никаква представа чие име да произнеса.
Накрая просто се помолих безмълвно: „Който и да си, кажи ми. Моля те.“
Пуснах едно голямо парче месо в огъня.
Малко дим ми влезе в гърлото, но не се закашлях.
Изобщо не миришеше на изгорено. По-скоро на горещ шоколад и прясно изпечени шоколадови кексчета, хамбургери на грил и полски цветя и на стотици други неща, които изненадващо се съчетаваха в прекрасна комбинация. Бях почти готов да повярвам, че боговете наистина се хранеха с този аромат.
Върнахме се по местата си и след като приключихме с вечерята, Хирон отново удари с копито, за да привлече вниманието ни.
— Да — въздъхна дълбоко господин Д. — Май трябва пак да ви приветствам, малки разбойници. Ами, привет тогава. Директорът по организацията, Хирон, казва, че следващият лов на знамена ще бъде в петък. Понастоящем лаврите са у Номер 5.
Откъм масата на Арес се надигна грозен боен вик.
— На мен лично — продължи господин Д. — ми е все тая, но поздравления. Също така трябва да ви съобщя, че от днес имаме ново попълнение. Питър Джонсън.
Хирон прошепна нещо.
— Ааа, Пърси Джаксън — поправи се господин Д. — Точно така. Ура! И прочее. Сега тичайте при глупавия си лагерен огън. Аре, чупка!
Избухнаха радостни викове. Спуснахме се към амфитеатъра, където децата на Аполон извадиха инструментите си. Пяхме лагерни песни за боговете, приготвяхме си разни сладки неща за десерт на огъня и се смяхме, а най-странното беше, че вече нямах чувството, че ме гледат подозрително. Чувствах се като у дома си. По-късно, когато искрите от лагерния огън се издигаха към звездното небе, отново изсвири раковина, а ние се строихме и се върнахме в хижите. Едва когато се отпуснах в дадения ми назаем спален чувал, усетих колко бях изтощен.
Пръстите ми опипаха рога на минотавъра. Присетих се за мама, но ми беше приятно да си мисля за нея — за усмивката й, за приказките за лека нощ, които ми четеше като малък, как ми пожелаваше да спя в кош.
Затворих очи и моментално се унесох.
Това беше първият ми ден в лагера.
Само ако знаех, че ще се радвам на новия си дом за толкова кратко.
Осма глава
Пленяваме знамето
През следващите няколко дни влязох в ритъм и всичко ми се струваше почти нормално, ако не броим, че вземах уроци от сатири, нимфи и един кентавър.
Сутрин учех старогръцки с Анабет — говорехме за боговете и богините в сегашно време, което си беше откачено. Тя се оказа напълно права за дислексията — изобщо не ми беше трудно да чета старогръцки. Все едно беше английски. След няколко дни вече можех да сричам стиховете на Омир без затруднение.
През останалата част от времето се пробвах с различните дисциплини, за да установя дали имам талант за някоя от тях.
Хирон се опитваше да ме научи на стрелба с лък, но бързо установихме, че хич ме нямаше. Той обаче не се оплакваше, не каза нито дума дори когато се наложи да извадим една стрела от опашката му.
Бягане? И то не беше за мен. Дишах праха на горските нимфи. Те все ми повтаряха да не се притеснявам. В продължение на векове ги били преследвали поболели се от любов божества и затова били станали толкова добри. Но пак си беше унизително някакво си дърво да те надбяга.
Борба? Забрави. Всеки път, щом стъпех на тепиха, Клариса ме разпердушинваше.
— Има още много да видиш — прошепваше ми.
Единственото, в което ме биваше, беше карането на кану, а това не спадаше към героичните умения, които се очакваха от победителя на минотавъра.
Знаех, че по-старите лагерници и наставниците ме наблюдаваха внимателно, за да установят кой е баща ми, но никак не им беше лесно.