Не бях силен като децата на Арес, нито пък добър с лъка като потомците на Аполон. Нямах ковачевската дарба на Хефест, нито — опазили ме боговете — влиянието на Дионис над лозниците. Люк предположи, че може да съм син на Хермес и затова в мен да има от всичко по малко, без някой ясно изявен талант. Но имах чувството, че просто се опитваше да ме утеши. Истината беше, че и той не знаеше какъв съм.
Независимо от всичко това, в лагера ми харесваше. Започнах да свиквам със сутрешната мъгла над плажа, миризмата на нагретите от слънцето ягодови поля следобед, че дори и със странните звуци, които чудовищата издаваха в гората нощем. Вечер хвърлях част от храната си в огъня и се опитвах да усетя някаква връзка с баща си, само че не се появяваше нищо, освен онова топло чувство, което винаги бях носил със себе си като спомен от усмивката му.
Започнах да разбирам горчивината на Люк и гнева му към Хермес. Да, ясно, боговете си имаха по-важни дела. Ама не можеха ли от време на време да се отбиват при нас, да прогърмяват, да дадат някакъв знак? Щом Дионис щракнеше с пръсти, от нищото се появяваше диетична кола — защо да не можеше баща ми, който и да беше той, да завърти поне един телефон?
В четвъртък следобед, три дни след пристигането ми в лагера, взех първия си урок по фехтовка. Всички от хижата на Хермес се събраха на голямата кръгла арена, където Люк щеше да ни обучава.
Започнахме с просто замахване и промушване, като ползвахме сламени чучела, навлечени с гръцки ризници. Може да се каже, че се справих нелошо. Поне знаех какво трябва да постигна и рефлексите ми бяха добри.
Само дето така и не успях да си намеря меч, който да пасва на ръката ми. Бяха или прекалено тежки, или прекалено леки, или пък прекалено дълги. Люк се постара да ми помогне, но накрая се съгласи, че очевидно нито едно от тренировъчните оръжия не ми беше по мярка.
Преминахме към упражнения по двойки. Люк обяви, че ще се упражнява с мен, тъй като ми е за пръв път.
— Успех — обади се едно момче. — През последните триста години не се е раждал по-добър майстор на меча от Люк.
— Може с мен да е по-внимателен — казах.
Онзи изсумтя недоверчиво.
Люк ми показа нови хватки за блокиране, париране и намушкване. С всяко замахване получавах нови натъртвания и синини.
— Вдигни гарда, Пърси! — заповядваше той, след което ме удряше в ребрата с плоската страна. Фрас! — Не чак толкова високо!
Фрас!
— Атакувай!
Фрас!
— Сега отстъпи!
Фрас!
Когато най-сетне обяви почивка, целият бях облян от пот. Всички се втурнаха към хладилника с напитки. Люк си поля главата със студена вода, което ми се стори прекрасна идея, и последвах примера му. Мигновено се почувствах по-добре. В ръцете ми отново се вля сила. Мечът вече не ми се струваше толкова тежък.
— Така, приближете се всички! — нареди Люк. — Ако Пърси няма нищо против, ще ви направя малка демонстрация.
Страхотно! Елате да видите как ще натупат Пърси!
Останалите се насъбраха около нас. Едва прикриваха усмивките си, сякаш бяха минали по същия път и нямаха търпение да видят как Люк ще ме използва като боксова круша.
Той обясни, че ще демонстрира техника за обезоръжаване — как да завъртиш чуждия меч с плоската страна на своя, така че врагът да се принуди да го пусне.
— Доста е трудно — заяви той. — Използвали са го срещу мен в битка. Така че не се смейте на Пърси. На повечето воини им трябват години, за да го овладеят.
Показа движенията бавно. Прав беше, мечът падна от ръката ми.
— Сега с нормална скорост — обяви Люк, след като вдигнах меча си. — Да видим кой пръв ще успее да приложи хватката. Готов ли си, Пърси?
Кимнах и той нападна.
Незнайно как успях да избегна първия удар. Сетивата ми се изостриха. Предугаждах движенията му. Отвръщах. Пристъпих напред и опитах да атакувам.
Люк лесно отби атаката, но изражението му се промени. Той присви очи й като че ли започна да внимава повече.
Мечът в ръката ми отново натежа. Знаех, че е само въпрос на секунди Люк да ме повали, така че реших да рискувам.
Опитах хватката, която току-що ни беше показал.
Блокирах меча на Люк с плоската страна на моя, завъртях го и натиснах надолу с всичка сила.
Дзън!
Мечът на Люк издрънча на камъните. Върхът на меча ми беше на сантиметър от беззащитните му гърди.
Лагерниците мълчаха.
Свалих меча.
— Извинявай.
Люк беше толкова смаян, че в първия момент не успя да реагира. После белязаното му лице се разтегна в усмивка.
— Извинявай ли? Богове, Пърси, защо се извиняваш! Хайде да го направим пак!