Загледах елата в далечината.
От тази история се почувствах незначителен и дребен… и виновен. Момиче на моята възраст се беше жертвало, за да спаси приятелите си. Талия се беше изправила пред цяла армия чудовища. В сравнение с нея, моята победа над минотавъра не беше нищо особено. Питах се, ако бях действал иначе, дали нямаше да успея да спася майка си…
— Гроувър, наистина ли някои герои са ходили в Подземното царство?
— Малцина. Орфей. Херкулес. Худини.
— А връщали ли са някого от мъртвите?
— Не. Никога. Орфей бил на косъм, но накрая… Пърси, нали не мислиш сериозно да…
— Не, разбира се — излъгах. — Просто се чудех… Та значи… полубоговете винаги са придружавани от сатири, така ли?
Гроувър ме изгледа подозрително, сякаш не беше напълно убеден, че съм се отказал от идеята за Подземното царство.
— Не е задължително. Пращат ни под прикритие в много училища. Търсим деца със заложби на велики герои. Ако открием някое със силна аура — като децата на Тримата големи, — предупреждаваме Хирон. Той ги държи под око, защото могат да причинят големи неприятности.
— И ти си намерил мен. Хирон каза, че си ме обявил за по-специален.
— Ама аз не… — Гроувър се сепна, явно се усети, че е хлътнал в капана ми. — Виж, не го мисли. Ако наистина се окажеш… син на някой от Тримата големи, никога, ама никога няма да те пратят да вършиш подвизи, а аз никога няма да си получа разрешителното. Най-вероятно си дете на Хермес. Или дори на някой от малките богове, Ганимед, например. Не го мисли, става ли?
Останах с впечатлението, че се опитваше да успокои по-скоро себе си, отколкото мен.
След вечеря се възцари голямо вълнение.
Най-сетне беше дошло време за играта на „Плени знамето“.
Щом разчистиха масите, раковината изсвири и всички станахме. Анабет и двама от братята й дотичаха с копринено знаме. Беше дълго около три метра, лъскаво сиво, с избродирана сова над маслиново дръвче. От противоположната страна в столовата се появиха Клариса и приятелките й с друго знаме, също толкова голямо, но крещящо червено с кървав меч и глиганска глава.
— Това ли са знамената? — извиках на Люк през оглушителния шум.
— Да.
— Винаги ли начело на отборите са Арес и Атина?
— Не. Но често.
— А ако успеете да плените знамето, какво правите — пребоядисвате го?
— Ще видиш — ухили се той. — Първо обаче трябва да го пленим.
— На чия страна сме?
Погледна ме лукаво, все едно знаеше някаква тайна, за която аз дори не подозирах. Заради белега на лицето, на светлината на факлата за миг изглеждаше едва ли не зъл.
— Временно сме с Атина. Тази вечер ще вземем знамето на Арес. И ти ще ни помогнеш.
Обявиха отборите. Атина се беше съюзила с Аполон и Хермес, двете най-големи хижи. Явно зад кулисите бяха текли оживени пазарлъци — за времето за баня, графика на задълженията, разпределението на тренировките — с цел привличане на подкрепа.
Арес беше събрал всички останали — Дионис, Деметра, Афродита и Хефест. Доколкото бях видял, децата на Дионис бяха добри атлети, но пък бяха само две. Тези на Деметра ги биваше с природните умения, но не бяха особено агресивни. Децата на Афродита не ме тревожеха. През по-голямата част от времето те само се оглеждаха в езерото, правеха си прически и клюкарстваха. И то не само момичетата, а и момчетата. За разлика от тях, потомците на Хефест бяха направо грозни, но за сметка на това бяха страшно заякнали от работата в ковачницата. От тях можеше да очакваме доста проблеми. И оставаха, разбира се, изчадията на Арес — десетина от най-едрите, грозни и подли хлапета в Лонг Айлънд, че дори и на планетата.
Хирон удари с копито по мрамора.
— Герои! Знаете правилата. Потокът е границата. Играе се в цялата гора. Позволени са всякакви магии. Знамето трябва да бъде поставено така, че да се вижда добре, и не може да бъде пазено от повече от двама. Пленниците се обезоръжават, но не бива да се връзват и да им се запушва устата. Убиването и нараняването са строго забранени. Аз ще бъда рефер и полеви лекар. Вземете оръжието!