Выбрать главу

Той разпери ръце и изведнъж масите се отрупаха с оръжия — шлемове, бронзови мечове, копия, щитове от волска кожа.

— Еха! — възкликнах. — Наистина ли можем да ги използваме?

Люк ме погледна сякаш ми хлопаше дъската.

— Освен ако не искаш приятелите ти от Номер 5 да те заколят. Ето, Хирон реши, че тези ще са ти по мярка. Ти ще пазиш границата.

Щитът ми беше голям колкото баскетболно табло, в средата имаше изрисуван кадуцей. Тежеше около хиляда килограма. Лесно можех да го използвам за сноуборд, но се надявах, че нямаше да се наложи да тичам с него. Шлемът ми — както на всички съюзници на Атина — беше със син гребен. Отборът на Арес бяха с червени.

— Сините, напред! — изрева Анабет.

Нададохме викове, размахахме мечове и я последвахме по пътеката към южната страна на гората. Червеният отбор избълва един куп подигравки по наш адрес и се насочи на север.

Успях да догоня Анабет, без да се спъна в снаряжението си.

— Ей!

Тя не намали ход.

— Какъв е планът? — попитах. — Няма ли да ми дадеш някакво вълшебно оръжие?

Ръката й опипа джоба, сякаш се боеше да не съм откраднал нещо.

— Планът е следният: пази се от копието на Клариса. За останалото не се тревожи. Ще пленим знамето на Арес. Люк възложи ли ти задача?

— Да охранявам границата, каквото и да означава това.

— Лесно е. Заставаш край потока и държиш червените на разстояние. Другото остави на мен. Атина винаги има план.

Ускори ход и избърза напред.

— Добре — измърморих. — Радвам се, че ме взе в отбора. Нощта беше топла и лепкава. Гората беше тъмна, тук-там се мяркаха светулки. Анабет ме остави на пост до малък поток, който бълбукаше по редки камъни, след което тя и останалите от отбора се пръснаха сред дърветата.

С големия шлем със син гребен и огромния щит се чувствах като идиот. Бронзовият меч — като всички, които бях пробвал досега — изглеждаше зле балансиран. Ръкохватката му тежеше колкото топка за боулинг.

Едва ли някой щеше да ме нападне наистина. Така де, ако пострадах, можеше да съдя Олимп, нали?

В далечината изсвири раковина. Сред дърветата се разнесоха крясъци и викове, дрънчене на метал. Съюзник от хижата на Аполон прелетя край мен като елен, прескочи потока и навлезе във вражеска територия.

Страхотно! Както обикновено, аз щях да пропусна най-интересното.

В този момент чух звук, от който се вкамених — дрезгаво кучешко ръмжене.

Ръцете ми инстинктивно вдигнаха щита. Имах странното усещане, че нещо ме дебне.

После ръмженето спря. Загадъчното същество, каквото и да беше то, се отдалечи.

От другата страна на потока един храст се раздвижи. Петима воини на Арес връхлетяха с викове.

— Размажете го! — изкрещя Клариса.

Грозните й свински очички святкаха яростно през процепа на шлема. Размахваше дълго поне метър и половина копие, чийто назъбен метален връх проблясваше в червено. Другите бяха въоръжени с обикновени бронзови мечове — не че от това ми стана по-леко.

Втурнаха се през потока.

Нямаше кой да ми помогне. Можех да избягам. Или да се защитавам срещу половината от децата на Арес.

Избегнах първия удар с отскок встрани, но явно нападателите ми не бяха тъпи като минотавъра. Обкръжиха ме, а Клариса атакува с копието. Пресрещнах удара с щита, но изведнъж цялото ми тяло изтръпна. Косата ми се изправи. Ръката ми направо се вцепени, а във въздуха просветна искра.

Ток. Копието й беше с електрически заряд!

Отстъпих.

Едно момче от отряда на Арес ме удари в гърдите с плоската страна на меча и аз се пльоснах на земята.

В този момент спокойно можеха да ме размажат, но вместо това те избухнаха в див кикот.

— Дай да го острижем нула номер — предложи Клариса. — Хванете го!

Успях да се изправя на крака. Вдигнах меча, но Клариса го отклони настрани с копието, полетяха искри. Сега и двете ми ръце бяха вцепенени.

— Ау! — извика тя. — Леле, какъв герой! Направо да си умреш от страх!

— Знамето е натам — казах й. Опитах се да звуча ядосано, но май не прозвуча точно така.

— Само че нас знамето не ни интересува — обади се една от дружките й. — Интересува ни един идиот, който ни направи за посмешище.

— Вие и сами се справяте чудесно с тази задача — отвърнах аз. Това определено не беше най-умната постъпка в живота ми.