Майката и синът са пристигнали в Монток на едноседмична почивка, но са напуснали бунгалото си при неизяснени обстоятелства. В колата, както и близо до местопроизшествието, са намерени следи от кръв. Местните жители не са забелязали нищо необичайно по времето на инцидента.
Съпругът на госпожа Джаксън, Гейб Улиано, твърди, че доведеният му син Пърси е с психични отклонения, изключван е от няколко училища и е склонен към насилие.
Полицията отказва да коментира дали синът Пърси е заподозрян за изчезването на майка си, но заради намерените следи от кръв следователите не изключват да е извършено престъпление. Поместваме снимки на Сали Джаксън и сина й Пърси. Полицията приканва всички, които разполагат с информация по случая, да се обадят на безплатен телефон…
Телефонният номер беше заграден с черен маркер.
Смачках вестника и го захвърлих настрана, после се проснах на леглото си в празната стая.
— Гаси лампите! — измърморих умърлушено.
Същата нощ сънувах най-гадния кошмар в живота си.
Бягах по плажа насред буря. Този път в далечината се виждаше някакъв град. Не беше Ню Йорк. Разположението беше различно — сградите бяха разпръснати в по-широк радиус, в далечината се виждаха палми и ниски възвишения.
На петдесетина метра от водата се биеха двама мъже. Приличаха на кикбоксьори от телевизията — мускулести, брадати и с дълги коси. И двамата бяха облечени в роби, едната поръбена със синьо, другата със зелено. Хвърляха се един към друг, оттласкваха се, ритаха се и се удряха с глави и при всеки сблъсък проблясваше светкавица, небето притъмняваше, а вятърът се засилваше.
Трябваше да ги спра. Не знаех защо. Само че колкото по-бързо тичах, толкова по-назад ме връщаше вятърът, а накрая просто бягах на място — краката ми напразно тъпчеха по пясъка.
Сред вихъра на бурята чух как онзи със синята роба крещи на другия:
— Върни ми я! Върни ми я!
Също като две хлапета, сборичкали се за играчка в детската градина.
Вълните ставаха все по-високи, разбиваха се на брега, пръскаха ме със солена вода.
— Спрете! Престанете! — извиках аз.
Земята се разтресе. Някъде отдолу се разнесе смях — толкова зъл, че кръвта ми се смръзна.
— Ела да те видим какъв герой си! — подкани ме гласът. — Слез долу!
Пясъкът под краката ми пропадна и се разтвори бездна чак до центъра на Земята. Краката ми се плъзнаха и потънат в мрака.
Събудих се с мисълта, че пропадам.
Бях си в леглото в хижата. Тялото ми казваше, че вече е утро, но навън беше тъмно, планината беше забулена в облаци.
Наистина се задаваше буря. Не беше сън.
На вратата се почука, копито затропа по прага.
— Влез!
Гроувър изтопурка вътре с разтревожен вид.
— Господин Д. иска да те види.
— Защо?
— Да ти… най-добре сам да ти каже.
Побързах да се облека и го последвах, бях убеден, че здраво съм загазил.
От няколко дни ме мъчеше предчувствието, че ще ме повикат в къщата. Сега, когато официално бях признат за син на Посейдон, сигурно щяха да ме обявят за виновен само задето бях жив. Вероятно останалите богове вече обсъждаха как най-добре да ме накажат, задето съм се родил и сега господин Д. щеше да обяви присъдата.
Небето над Лонг Айлънд изглеждаше като врящо мастило. Мъглява дъждовна завеса приближаваше към нас.
Попитах Гроувър дали има чадър.
— Не — отвърна той. — Тук вали само когато поискаме.
— А онова какво е? — посочих задаващата се буря.
— Ще ни заобиколи — отговори той, но хвърли притеснен поглед нагоре. — Тук времето винаги е хубаво.
Дадох си сметка, че беше прав. За седмицата, която бях прекарал в лагера, нито веднъж не беше мрачно. Малкото дъждовни облаци, които бях видял, бяха подминали долината.
Тази буря обаче… изглеждаше страшна.
На игрището за волейбол децата на Аполон играеха срещу сатирите. Близнаците на Дионис се разхождаха из ягодовите поля и ускоряваха растежа. Всички се занимаваха с обичайната си работа, но изглеждаха напрегнати. Следяха облаците.
С Гроувър се качихме на верандата.
Дионис седеше на масата за карти с хавайската си риза на тигрови ивици и с диетичната кола в ръка, точно както го бях видял първия път. Хирон се беше настанил срещу него във фалшивата си инвалидна количка. Играеха срещу невидими противници — от другите две страни на масата още няколко карти висяха във въздуха.
— Виж ти, виж ти — измърмори господин Д., без да вдига поглед. — Нашата малка знаменитост.