Мълчах.
— Седни — подкани ме господин Д. — И не очаквай да ти се кланям, простосмъртно дете, само защото старият Брадатко ти е баща.
Няколко светкавици проблеснаха сред облаците. Гръм разтресе прозорците.
— Дрън, дрън, дрън, говори си, на кого му пука — мърмореше Дионис.
Хирон се преструваше, че разглежда картите си. Гроувър се облегна на парапета и запристъпва от копито на копито.
Единствените свободни столове очевидно бяха заети от невидимите играчи, така че предпочетох да остана прав.
— Ако зависеше от мен — продължи Дионис, — щях да направя така, че клетките ти да се възпламенят от само себе си. Ще пометем пепелта и ще си спестим куп неприятности. Хирон обаче смята, че това е в разрез с мисията ми в този проклет лагер: да се грижа никой да не навреди на дребните досадници.
— Спонтанното възпламеняване си е чиста проба вреда — вметна Хирон.
— Глупости! — възропта Дионис. — Момчето нищо няма да усети. Все едно, приех да се въздържам. Мисля вместо това да те превърна в делфин и да те изпратя обратно при бащата.
— Господин Д.! — обади се пак Хирон.
— Уф, да, добре — примири се Дионис. — Има още една възможност. Само че е смъртоносна глупост. — Дионис се изправи, а картите на невидимите играчи паднаха на масата. — Викат ме на Олимп за спешно съвещание. Ако момчето е още тук, като се върна, ще го превърна в делфин. Ясен ли съм? И, Персей Джаксън, ако имаш малко мозък в главата, ще разбереш, че това е много по-разумен вариант от този, който ще ти предложи Хирон.
Дионис взе една от картите за игра, завъртя я и тя се превърна в нещо като кредитна карта с чип. Не, по-скоро пропуск.
Щракна с пръсти.
Пространството около него сякаш се начупи и огъна, а той затрепка като холограма. После отнякъде подухна вятър и холограмата изчезна безследно, като остави след себе си аромат на прясно изцеден гроздов сок.
Хирон ми се усмихна, изглеждаше уморен и напрегнат.
— Пърси, седни, моля те. Гроувър, ти също.
Седнахме.
Хирон сложи картите си на масата — печеливша ръка, която не бе успял да използва.
— Какво мислиш за случката с хрътката на Хадес?
Името беше напълно достатъчно, за да се разтреперя.
Може би очакваше да отговоря: „А, нищо работа. Такива ги изяждам за закуска.“ Но не бях в настроение да лъжа.
— Изплаших се — отвърнах. — Ако не бяхте я убили, сега щях да съм мъртъв.
— Ще има и по-лоши неща, Пърси. Много по-жестоки чудовища ще срещнеш по пътя си.
— По кой път?
— Който ще те изведе до подвига, който трябва да извършиш. Готов ли си да тръгнеш?
Хвърлих бърз поглед на Гроувър, който стоеше със стиснати палци.
— Ммм, господине, а какъв е този подвиг?
— Уф — изкриви лице Хирон, — подробностите винаги са най-трудната част.
В долината отекна гръм. Буреносните облаци вече бяха стигнали до брега. Докъдето ми стигаше погледът, небето и морето се сливаха и кипяха.
— Посейдон и Зевс — обадих се. — Препират се за нещо ценно… нещо, което е било откраднато, нали?
Хирон и Гроувър се спогледаха.
— Откъде знаеш? — приведе се в количката си кентавърът.
Усетих, не лицето ми пламна. Съжалих, че си отворих голямата уста.
— От Коледа насам времето е странно, сякаш морето и небето се бият. После говорих с Анабет, тя е подочула за някаква кражба. А и… сънувам разни неща.
— Знаех си! — обади се Гроувър.
— Замълчи, сатире! — заповяда Хирон.
— Трябва да замине! — Очите на Гроувър блестяха развълнувано. — Няма друг начин!
— Единствено оракулът може да реши. — Учителят поглади твърдата си брада. — Въпреки това, Пърси, имаш право. Баща ти и Зевс от векове не са се скарвали така. Да, сдърпали са се за нещо ценно, което е било откраднато. По-точно: мълния.
— Какво? — изсмях се аз.
— Не го приемай с насмешка — предупреди ме Хирон. — Не става дума за обикновена пръчка, покрита с лъскав станиол, както изобразяват мълнията на Зевс в провинциалните театри. Говоря за половин метров цилиндър от висококачествен божествен бронз с огромен разрушителен заряд.
— О!
— Истинската мълния на Зевс! — Той разпалено заобяснява. — Символът на властта му! Първото оръжие, изработено от циклопите за войната срещу титаните — мълнията, която е срутила планината Етна и е свалила Кронос от трона му; майката на всички мълнии, в която има концентрирана толкова енергия, че в сравнение с нея водородните бомби на простосмъртните са обикновени фойерверки.
— И тя е изчезнала?
— Била е открадната — поправи ме Хирон.
— От кой?
— От „кого“ — смръщи се той, непоправимият учител. — От теб.
Ченето ми увисна.